Глен Кук - Сенчести игри

Богове! Същият чудовищен кораб, който толкова отдавна ни отведе на север.

— Не сме твърде много на почит в Берил.

— В момента градът е имперска провинция. Сега границите на империята са на три хиляди мили отвъд брега на морето. Или си забравил собственото си участие в тези събития?

Не бях. Само много ми се искаше.

— Не. Но през последните десетилетия ме занимаваха други неща.

Ако границата наистина беше толкова далеч навътре в сушата, значи имперските ботуши тропаха и по асфалтираните улици на собствения ми роден град. През ум не ми беше минало, че южните проконсули може да решат да разширяват територията отвъд крайморските градове-държави. Мислех, че само Градовете на скъпоценните камъни имат някаква стратегическа стойност.

— А сега кой е язвителен?

— Кой? Аз? Да, права си. Нека се радваме на цивилизования момент. Скоро няма да има много такива. — Погледите ни се срещнаха. За миг в нейния проблеснаха предизвикателни искри. Аз отклоних очи. — Как успя да вербуваш двамата клоуни в шарадата си?

— Със скромно дарение.

Разхилих се. Естествено. За пари правим всичко.

— И кога „Тъмните Криле“ ще е готов да отплава?

— След два дни. Най-много три. И не, няма да се занимавам с никакви имперски дела, докато съм тук.

— О! Добре. — После добавих: — Натъпках се до пръсване. Така угоен направо съм готов за набучване на шиш. Да излезем да се поразходим, а? Има ли достатъчно сигурно място, където да отидем?

— Вероятно познаваш Опал по-добре от мен, Знахар. Никога преди не съм идвала тук.

Предполагам, че изглеждах изненадан.

— Не мога да бъда навсякъде. По едно време бях твърде заета на север и на изток. После бях заета да умъртвявам съпруга си. После пък се заех да те ловя. Но никога не съм разполагала със свободно време за разходки из провинцията.

— Да благодарим на звездите.

— Извинявай?

— Възнамерявах да е комплимент. Колко младолика изглеждаш. Тя ме изгледа преценяващо.

— Няма да отговоря. Ще вземеш да го набуташ в Аналите си. Захилих се. Облачета дим пропълзяха между зъбите ми. Заклевам се, ще ги пипна ония двамата!

Уилоу беше на мнение, че човек веднага ще разпознае какъв е Пушека дори в многолюдна тълпа. Малък, сбръчкан и кльощав смотаняк, който изглеждаше така, сякаш някой се е опитал да го намаже с черна боя от орехови черупки, но е пропуснал някои места. По вътрешната страна на дланите му, едната ръка и половината лице имаше розови петна. Сякаш някой го е поразил с киселина, убила цвета навсякъде, където напръска.

Пушека всъщност не бе сторил нищичко на Уилоу. Все още. Но въпреки това Лебеда не го харесваше. Бесния Корди казваше, че още не си е изградил мнение. На Кинжала пък просто не му пукаше. Самият Уилоу прикриваше антипатията си заради онова, което всъщност Пушека представляваше, а и защото се мотаеше с Жената.

Тя също ги чакаше. Беше по-кафява от партньора си, а също и от останалата част на града, доколкото знаеше Уилоу. Имаше злобни черти, които правеха гледането към нея трудна задача. Средна на ръст по местните стандарти, тоест неособено висока по неговите. И нямаше да изпъква в каквато и да е среда, ако не беше държанието й в стил „Аз съм шефът“. Не се обличаше по-добре от старите жени по улиците. Черни врани, така ги наричаше Корди. Изцяло в черни одежди като старите селянки, които виждаха по пътя си през земите на Градовете на скъпоценните камъни.

Все още не бяха разкрили коя точно е Жената, но беше ясно, че е важна. Имаше връзки в двореца на Прабриндраха — на самия връх. Пушека работеше за нея. Продавачките на риба нямат наемни магьосници под ръка. И двамата се държаха като по служба и се опитваха да го прикриват. Сякаш не знаеха как да бъдат обикновени хора.

Мястото, където се срещаха, беше нечия къща. Някой важен, но Уилоу още не беше разгадал кой. Класовите различия и йерархията в Талиос бяха напълно нелогични. Религията извращаваше всичко.

Той влезе в стаята, където вече ги очакваха, и се настани на един стол. Искаше да им покаже, че не е някое хлапе, което могат просто да привикват, когато им скимне. Корди и Кинжала бяха доста по-предпазливи. Корди направи гримаса, когато Уилоу без предисловие изтърси:

— И така, Кинжала казва, че сте искали да се оплачете от кошмарите на Пушека. Наркотични видения може би?

— Чудесно знаете с какво ни интересувате, господин… Лебед — отговори Жената. — В Талиос от векове цари мир и сме забравили изкуството на войната. Не ни е било необходимо. Съседите ни бяха също толкова разтърсени от преминаването…