Глен Кук - Сенчести игри

Как става така, че подобни идиотщини се случват точно на мен?

Само преди година живеех в дупка в земята, намираща се под цирей на задника на света, наречен Равнината на Страха, треперейки заедно с още петдесет мъже в непрестанен ужас, че империята ще ни открие. Не бях виждал нови дрехи от около десетилетие, а банята и бръсненето бяха не по-малко редки и ценни неща от диамантите.

На срещуположната седалка лежеше черен лък — първият подарък, който Господарката ми даде още преди години, преди отрядът да я изостави. И той беше безценен по свой си начин.

Как се върти колелото…

Когато спрях да се контя, Хагоп ме зяпна с широко отворена уста.

— Богове! Наистина изглеждаш като благородник, Знахар.

— Смайващо е на какво са способни една баня и бръснене. Мисля, че думата е „изискан“ — добави Мускуса.

— На мен ми се вижда свръхестествено.

— Може ли по -саркастично, момчета?

— Сериозен съм — отвърна Мускуса. — Наистина изглеждаш добре. Ако имаше и някое парцалче да прикриеш как линията на косата ти се спуска назад към задн…

Наистина го мислеше.

— Добре тогава — измърморих с неудобство и смених темата: — Говорех сериозно. Дръжте онези двамата да стоят мирно. — Намирахме се в града само от четири дни, а вече два пъти измъквах Гоблин и Едноокия от беда. Имаше си граници дори за това, което един легат може да прикрие, замаже и законспирира.

— Ние сме само трима, Знахар — запротестира Хагоп. — Какво да направим, след като те не искат да мируват?

— О, познавам ви, момчета. Все ще измислите нещо. И докато сме на темата, пригответе тия боклуци. Трябва да стигнат до кораба.

— Да, сър, ваше превелико легатство, сър!

Точно щях да изстрелям един от моите огнени, остроумни, сразяващи коментари, когато Мъргън показа глава през вратата и каза:

— Каретата е готова, Знахар.

А Хагоп се зачуди гласно:

— Как пък ще ги държим под око, като дори не знаем къде са? Никой не ги е виждал от вечерята насам.

Излязох към каретата със скромната надежда, че няма да умра от язва преди да сме се измъкнали от империята.

Изтрещяхме през улиците на града — аз, в моята желязна карета с черните жребци, и конната стража. Около копитата на конете и стоманените колела хвърчаха искри. Драматично, без съмнение, но пък да стоиш вътре в каретата беше като да си затворен в стоманена кутия, блъскана неуморно от ентусиазирани гиганти-вандали. Профучахме през портата на Градините, разритвайки по пътя си по-непохватните. Слязох по стълбичката, може би малко по-вдървено, отколкото ми се искаше, и с небрежен жест (изкопиран вероятно от някой принц, когото съм мернал някога) разкарах нападналите ме веднага слуги. След това влязох през набързо отворената порта.

Тръгнах директно към Стаята с Камелиите, надявайки се древните спомени да не ме подведат. Работещите в Градините джавкаха около мен. Игнорирах ги.

Пътят ми мина покрай малко езерце — толкова гладко и чисто, сякаш бе сребърно огледало. Заковах се на място с увиснало чене.

След банята и с изтънченото облекло наистина бях внушителен. Но това трудно обясняваше факта, че очите ми представляваха огнени кръгове, а устата — сякаш отвор на пещ.

— Тия двамата ще ги удуша в съня им — промърморих.

Дори по-лошо от огъня, сянката ми беше променена. Странно привидение, плътно прилепено за мен, което даваше да се разбере, че легатът е просто илюзия, създадена от нещо много по-тъмно.

Гръм да ги порази онези двама кретени и шегичките им!

Когато продължих пътя си, забелязах, че Градините са претъпкани, но тихи. Гостите до един ме наблюдаваха. Бях чул, че мястото вече не е чак толкова популярно, колкото преди.

Естествено, всички те бяха тук, за да ме видят. Новият генерал. Неизвестният легат, излязъл от тъмната Кула. Вълците искаха да опознаят тигъра. Трябваше да го очаквам, разбира се. Ескортът ни разполагаше с четири дни да разправя из града небивалици.

Вкарах в действие цялата арогантност, която можех да симулирам. А вътре в себе си се чувствах като хлапе със сценична треска.

Настаних се в Стаята с Камелиите, далеч от погледите на тълпата. Около мен танцуваха сенки. Един слуга дойде да се поинтересува от нуждите ми. Сервилността и подмазвачеството им бяха отвращаващи.

Една дребна и гнусна частица от мен обаче се наслаждаваше на всичко това. Дребничка наистина, но достатъчна, за да покаже защо някои хора се стремят толкова усилено към властта. Но не и аз, благодаря. Твърде съм мързелив. И освен това, боя се, ставам злощастна жертва на чувството си за отговорност. Сложиш ли ме да командвам, се опитвам да постигна точно това, за което е предвидена длъжността. Предполагам, че просто страдам от липса на истинската социопатия — нужна, за да станеш голям .