Глен Кук - Стоманени сънища

Лебеда стоеше пред дупката в шатрата и се дивеше — толкова потресен, че не можеше да помръдне от поста си. Горкичкият Лебед. Войната и насилието просто не бяха за него.

Нарязахме Тъкача на сенки на половин дузина парчета и чак тогава той спря да се съпротивлява. Застанахме около трупа. Всички бяхме оцапани с кръв. Като че никой не бе способен на нищо друго, освен да диша тежко и да се чуди дали наистина сме успели. Нараян, който рядко проявяваше чувство за хумор, наруши мълчанието:

— Дали сега вече съм Удушвач светец, Господарке?

— Тройно. Ти си безсмъртен. По-добре да се махаме оттук. Всеки да грабне по едно парче.

Лебеда издаде сподавен въпросителен звук.

— Единственият начин да сме сигурни, е да го изгорим и да разпръснем пепелта. Някой като Дълга сянка би могъл да го съживи дори и сега.

Лебеда повърна вечерята си. Но въпреки това изглеждаше засрамен, сякаш с нищо не бе допринесъл в начинанието.

Аз взех главата на Тъкача. Докато подминавах Лебеда, му намигнах и му стиснах ръката. Това би трябвало да поразсее тревожните му мисли.

Луната бе изгряла. Оставаше само един ден до пълнолунието — тя изглеждаше като оранжево чудовище току над хоризонта. Подканих с жест останалите да побързат, докато все още мракът ни прикрива.

Бяхме изминали половината път до оградата, когато страшен вик разтърси нощта. Нещо прекоси с куцукане лицето на луната. Нов вик разкъса мрака и той бе изпълнен със смъртна агония.

Рам ме побутна.

— Трябва да бягаме, Господарке. Да бягаме.

Навсякъде край нас войниците на Сенчестите се надигаха, за да видят какъв е този шум.

Щом влезе в градската казарма, Знахаря погледна луната. Не бяха изминали и четири часа от атаката, но вече цял Талиос знаеше, че Господарите на сенките са нападнали Прабиндрах Драх. Градът бе обединен от гнева си.

Вече се бе разчуло и че Освободителят е жив и се е престорил на мъртъв, за да принуди враговете им да допуснат фатална грешка. Казармата се пълнеше от мъже, желаещи да вилнеят из Сенчестите земи, докато там не остане и стрък трева.

Това нямаше да продължи дълго. Той не можеше да предприеме нищо с тази зле въоръжена и неопитна орда. Но заради самите тях заповяда да се съберат в започнатата от Господарката крепост и да се придвижат на юг в отряди от по пет хиляди души. По пътя можеше да се подредят.

Подозираше, че повечето ще размислят още преди да стигнат Годжа. Колкото и силен да беше гневът им, те не разполагаха с достатъчно подкрепа за организиране на отмъстителна кампания. Но той знаеше, че няма да го изслушат, затова им каза онова, което те искаха да чуят, и се отдръпна.

Прабиндрах Драх го придружаваше. Принцът също беше разярен, но яростта му бе обуздана от реализъм. Знахаря предаде задълженията си на онези, които искаха той да е много велик, после откри конете, теглили колесницата. Докато ги подготвяха, той обикаляше из казармите и събираше оборудване и провизии. Никой не му задаваше въпроси. Бъдещите войници го гледаха, все едно е призрак.

Извади от скривалището лък и наръч черни стрели. Ловеца на души ги бе донесла от Деджагор заедно с неговите доспехи.

— Това е много отдавнашен подарък. Още от времето, когато бях само един лечител. Добре ми служиха. Пазя ги за необикновени времена. Необикновените времена дойдоха.

Час по-късно двамата напуснаха града. Принцът се чудеше на глас дали е направил правилния избор, като разубеди сестра си да се присъедини към Знахаря.

— Върни се обратно, ако искаш — рече му Знахаря. — Нямаме време да изследваме душите си и да се двоумим за своя избор. Но преди да си тръгнеш, ми кажи къде изпрати онези стрелци Господарката.

— Кои стрелци?

— Онези, които избиха свещениците. Познавам я. Тя няма да ги задържи, ще ги прати някъде по-далече.

— Ведна-Бота. Да пазят брода.

— Тогава отиваме във Ведна-Бота. Или поне аз — ако ти решиш да се върнеш у дома.

— Идвам с теб.

Нямаше измъкване от лагера на Сенчестите. Попаднахме в капан, и аз не знаех какво да предприема.

— Бъди Кина — рече Рам. Големият, нежен, бавен Рам — той мислеше по-бързо от мен.

Беше въпрос на илюзия, мъничко по-сложна от запалването на блуждаещи огньове по бронята. Преобразяването и на двама ни отне само минута. Междувременно Сенчестите ни обкръжиха, макар и не с въодушевлението, което бихте очаквали от войници, заловили враговете си неподготвени.

Вдигнах високо главата на Тъкача на сенки. Разпознаха я. Използвах магия, която да накара гласа ми да се чува надалеч.