Глен Кук - Стоманени сънища

Дадох знак за спиране на миля от мястото, където по данни на моите разузнавачи Тъкача бе построил своя лагер. Изминахме дълъг път за кратко време и се нуждаехме от почивка.

Нараян се настани до мен, докосна румела си и сподели:

— Раздвоен съм, Господарке. По-голямата част от мен наистина вярва, че богинята иска да сторя това, че то ще е най-великото, което съм правил за нея.

— Но?

— Страх ме е.

— От твоите уста това звучи срамно.

— Не съм бил толкова уплашен от първия ми път.

— Това не ти е обикновена жертва. Залогът е по-голям, отколкото си свикнал.

— Знам. И това знание събужда съмнения в моите способности, в достойнството ми… дори в моята богиня. — Явно го бе срам да признае и това. — Тя е най-великият Измамник, Господарке. Понякога се забавлява, като заблуждава своите. И макар това да е голямо и необходимо дело, дори и аз, който никога не съм бил жрец, забелязвам, че поличбите не са благоприятни.

— Така ли? — Аз не бях забелязала никакви поличби, било то добри или лоши.

— Гарваните, Господарке. Тази вечер те не бяха с нас.

Не бях забелязала. Толкова свикнах с тях, че приемах присъствието им, независимо дали ги виждах или не. Той беше прав. Гарваните никакви ги нямаше.

Това означаваше нещо, вероятно нещо важно. Не можех да си представя тяхната господарка да отпусне дори и една минута, свободна от наблюдение. И отсъствието им не беше моя заслуга. Съмнявах се и че е дело на Тъкача на сенки.

— Не бях забелязала, Нараян. Интересно. Лично за мен това е най-добрата поличба от месеци насам.

Той се намръщи.

— Не се тревожи, приятелю. Ти си Нараян, живата легенда. Бъдещият светец. Ще се справиш чудесно. — Минах от неговото наречие на нормален талиански. — Кинжал, Лебед. Готови ли сте?

— Води ни, прекрасна моя — рече Лебеда. — Бих те последвал навсякъде.

Колкото повече се изнервяше, толкова по-безочлив ставаше.

Огледах ги. Кинжала, Лебеда, Рам, Нараян, двамата оръженосци. Седем души. Както Лебеда бе отбелязал, задължителният брой за отряд с мисия. Пълна сбирщина. Според своите си критерии всеки от тях бе добър човек. Според аршина на другите — всички останали до един, с изключение на Лебеда, бяха разбойници.

— Да вървим тогава. — Преди да изпадна в твърде философски размисли.

Нямаше нужда да го обсъждаме — бяхме го отрепетирали отдавна. Излишно дърдорене, което да предупреди Тъкача на сенки.

Лагерът приличаше на бордей. Крещеше за нисък боен дух. Но според Тъкача тази сбирщина, моята армия, можеше да победи неговите Сенчести. И те го знаеха. Чакаха ударът да се стовари.

Преминахме покрай многобройни постове, които седяха пред огньове и мрънкаха. Езикът им напомняше на талианския. Когато не говореха възбудено, ги разбирах.

Да, бойният им дух бе твърде нисък. Обсъждаха свои познати дезертьори. Явно бяха мнозина и желанието да последват примера им изглеждаше твърде силно.

Нараян беше прав — не се доверяваше на никого, за да го напъти. Той се плъзна в бърлогата, в която го чакахме и с шепот, който не се чуваше по-надалеч от три стъпки, ми съобщи:

— В една барака вляво има пленници, ето там. Талианци. Няколкостотин.

Замислих се — как ли бих могла да ги използвам? Тук имаше потенциал за диверсия. Но нямах нужда от нея.

— Разговаря ли с тях?

— Не. Можеха да ни издадат.

— Да. Ще се придържаме към мисията си.

Нараян тръгна напред и ни намери ново скривалище. Започнах да усещам, че Тъкача на сенки е близо. Не излъчваше много енергия за сила от неговата величина. Дотогава бях сигурна единствено че той е в лагера.

— Там.

— Голямата шатра?

— Мисля, че да.

Приближихме се. Забелязах, че Тъкача на сенки не смяташе, че има нужда от охрана. Може би мислеше, че е най-добрият страж сам на себе си. А може би не искаше да има хора толкова близо до него, докато спи.

Спотайвахме се сред петно от мрак на десетина стъпки от шатрата. От другата й страна гореше огън. Отвътре не идваше никаква светлина. Извадих кинжала си от ножницата.

— Кинжал, Лебед, Рам, бъдете готови да ни прикривате, ако нещо се обърка. — По дяволите. Ако нещо се объркаше, бяхме мъртви. И го знаехме.

— Господарке! — възрази Рам с глас, който заплашваше да стане по-силен.

— Трай си, Рам, и без възражения.

Вече бяхме спорили за това, и той не отстъпваше. Тръгнах напред. Нараян и оръженосците му ме последваха, както и мирисът на страх.

Спрях на две крачки от шатрата и разпорих платното с кинжала си. То се разцепи без шум. Единият от оръженосците разшири процепа достатъчно, че Нараян да се промуши през него. Другият го последва. След това влязох аз, и накрая — първият оръженосец.