Глен Кук - Стоманени сънища

— Господарят на сенките е мъртъв. С вас нямам дрязги. Но може и вие да отидете при него, ако настоявате.

Вдъхновение осени Лебеда и той изрева:

— На колене, свине! На колене пред вашата Господарка!

Те го погледнаха — с една стъпка по-висок от най-високите сред тях, бял като сняг, с руса грива. Демон в облика на човек? Погледнаха Кинжала, също тъй екзотичен. После — мен и главата на Тъкача на сенки.

— На колене пред Дъщерята на нощта! — заповяда Рам. Беше толкова близо, че го усещах как трепери. Бе уплашен до смърт. — Рожбата на Кина е сред вас. Молете я за милост!

Лебеда сграбчи най-близкия Сенчест и го принуди да падне на колене.

Още не мога да го повярвам. Измамата сработи. Един по един, те коленичиха. Нараян и оръженосците му занареждаха заклинания. Избраха най-простите, повтарящи се мантри, донякъде общи за церемониите на Гуни и службите на Шадар. Различаваха се главно по включването на стихове като „Бъди милостива, о, Кина. Благослови преданата си рожба, която те обича!“ и „Ела при мен, Майко на нощта, докато кръвта е по езика ми!“.

— Пейте! — изрева Лебеда. — Пейте, измет такава! — Типично за Лебеда, той ревеше и принуждаваше по-бавните да коленичат, а немите — да пеят. Действията му не бяха разумни. Разумните хора не използват принуда срещу враг, който ги превъзхожда числено едно към хиляда. Би трябвало да ни разкъсат — но тази мисъл и през ум не им минаваше.

— Слабоумна порода сме ние — отбеляза Кинжала в почуда. — Но трябва да ги смайваш все повече, иначе ще започнат да мислят.

— Донесете ми вода. Много вода. — Вдигнах високо главата на Сенчестия господар и призовах за тишина. — Дяволът е мъртъв! Сенчестият господар падна. Вие сте свободни. Спечелихте покровителството на богинята. Тя ви благослови, макар от поколения да сте се отвърнали от нея, дори и да сте я отричали и ругали. Но сърцата ви знаят истината и тя ви благославя. — Подсилих блуждаещите огньове и се превърнах в пожар с лице. — Тя ви дари свободата, но никой дар не е безплатен.

Кинжала донесе мях с вода.

— Трябва ми и бокал — прошепнах. — Скрий водата, да не се вижда.

Продължих да нагнетявам истерия. Оказа се не толкова трудно, колкото разумът предполагаше. Сенчестите бяха уморени, ужасени и мразеха Господарите на сенките. Нараян поде ново песнопение. Кинжала ми донесе бокал от шатрата на Тъкача на сенки. Подготвих го. Заклинанието беше трудно, но отново постигнах неочакван успех.

Аз знаех, че водата в бокала е вода. Когато отпих, тя имаше вкус на вода.

— Пия кръвта на моя враг. — За Сенчестите тя изглеждаше като кръв, когато Нараян и оръженосците му започнаха да бележат челата им с нея. Направих белезите им неизличими — щяха да носят кървавите петна до края на живота си.

Примириха се дори и с това. Мнозина от тях. Други решиха да си плюят на петите и поеха към дома.

След като няколкостотин души бяха белязани, наредих на офицерите от Сенчестите земи да дойдат при мен. Няколко десетки се подчиниха, но повечето го бяха ударили на бяг. Тяхната класа е по-предана на Господарите на сенките, отколкото редовата войска.

— Свободата си има цена, както всичко останало — казах аз на офицерите. — Сега вие сте мои. Длъжници сте на Кина. Тя изисква от вас да изпълните едно поръчение.

Не попитаха какво — чудеха се дали не са сглупили, като са останали.

— Продължавайте обсадата на Деджагор. Но не се бийте със затворените в града войници. Вземайте ги в плен, когато се опитват да бягат, и очаквайте само онези, които се наричат Нар. Те са врагове на богинята.

Те и бездруго правеха точно това, доколкото разбрах. Наводнението бе съсипало остатъците от хранителни запаси в града. Дажбите, раздавани от Могаба, не се полагаха на местните жители. Върлуваха болести. Местните вече се бяха разбунтували. Могаба бе хвърлил стотици хора от стените, за да се удавят. Езерото гъмжеше от трупове.

Подобни драконови мерки струваха на Могаба подкрепата на много негови войници. Те бяха започнали да дезертират. Ето откъде се вземаха пленниците в лагерния затвор.

Откъм този затвор не се чуваше нищо, освен тишина. Може би пленниците не знаеха за ставащото. Или ги беше страх да привлекат внимание. Изпратих Кинжала да ги пусне и да им обясни къде да намерят Корди.

Ако Сенчестите не ме спрат, се налагаше да приема този абсурден обрат за истински.

Те дори не гъкнаха. Призори потеглиха към постовете си сред хълмовете.

Нараян се присламчи до мен с най-широката си усмивка.