Глен Кук - Стоманени сънища

Тъкача на сенки — убит! Погубен от поклонниците на онази луда богиня, за която говореше Сенджак.

Нямаха ли край лошите новини? Не трябваше ли две хубави неща да се случат последователно? Трябва ли триумфът винаги да предшества беда?

Стормгард бе загубен. Сганта на Тъкача се бе изпарила като роса. Половината въоръжени сили на Сенчестата империя бяха изчезнали преди залез-слънце. Жалките останки от Черния отряд щяха да излязат от града, а лудият, който ги предвождаше, да продължи безумната си мисия.

Но Сенджак бе негова. Разполагаше с жива библиотека за всяка сила и всяко зло, хрумвало някога на човешкия ум. След като веднъж отвореше това ковчеже, нищо на света не можеше да му се опре. Щеше да е много по-могъщ, отколкото тя е била някога, равен на нейния съпруг в неговия зенит. В главата й имаше заключени неща, които тя никога нямаше да използва. Дори и когато бе най-твърда, дълбоко в нея оставаше някаква мекота. Той не беше мек. Не би изхвърлил полезно сечиво. Щеше да управлява. Пред неговата империя тази на Властелина и наследницата й — империята на Господарката, щяха да изглеждат джуджета. Светът щеше да е негов. Никой на света не би излязъл насреща му. Сега, когато Оплаквача бе осакатен и със смъртна присъда, никой не му се равняваше по могъщество.

Един случаен гарван изпърха покрай него — държеше се като нормален гарван, но неговият полет предизвика порой мръсни думи от устата на Сенчестия. Беше забравил, макар и само за миг. Имаше една, която му бе равна. И тя вилнееше някъде там.

Килимът на Оплаквача се заспуска надолу, предшестван от клокочещата му агония. Когато се снижи на десетина стъпки от земята, рухна. Дълга сянка отново изруга. Още едно счупено сечиво. Жената, в несвяст, се изтърколи от него. Лежеше неподвижно и хъркаше. Оплаквача също се изтърколи, после продължи да мърда. Тялото му се гърчеше конвулсивно. Между немощните му викове от него се изтръгваше хленчене.

Студени тръпки преминаха по гръбнака на Дълга сянка. Сенджак не би могла да стори това. Отровна магия с огромна мощ разяждаше дребния магьосник — толкова могъща, че по никакъв начин не би могъл да я победи сам.

Нещо ужасно вилнееше на свобода из света.

Той коленичи и отпусна длани върху Оплаквача, потискайки презрението си. Проникна вътре и затърси отровата и болката. Тя утихна малко. Напрегна се. Тя стихна още малко.

Покоят даде на Оплаквача сили да се присъедини към борбата. Заедно се сражаваха с болката, докато тя утихна достатъчно, че магьосникът да възвърне разсъдъка си. Дребосъкът прошепна:

— Копието. Копието е у тях. Не го усетих. Нейният телохранител ме прониза два пъти.

Дълга сянка бе толкова стъписан, че дори не изруга.

Копието не бе изгубено! И се намираше в ръцете на врага!

— Наясно ли са какво притежават? — изхриптя той. Преди не знаеха. С изключение на лудия капитан в Стормгард. Ако научеха истината…

— Не знам — изцвърча Оплаквача и отново се разтрепера. — Не ме оставяй да умра!

Копието!

Отнеми им едно оръжие, и веднага намират друго. Съдбата е непостоянна кучка.

— Няма да те оставя да умреш — рече Дълга сянка. До този миг имаше намерение да го остави. Но Копието бе у тях. Щяха да са му нужни всички средства, които успееше да намери. Той изкрещя на прислугата:

— Внесете го вътре! Побързайте. Нея хвърлете в централната килия. Вкарайте там и сенки.

Изруга отново. Нямаше да мине дълго време, и той щеше да отвори този извор на познание. Щеше да води дълга битка за спасяването на Оплаквача.

Отровата, която го разяждаше, си оставаше най-силната в този свят, защото не произхождаше от него — ако легендите бяха верни.

Той погледна на юг, към равнината от блестящ камък, която сияеше в утринните лъчи. Някой ден…

В древни времена Копието бе дошло оттук. То бе играчка в сравнение с нещата, които все още я обитаваха, готови да последват оногова, който би имал волята да завладее тази земя.

Някой ден.

Отделих шест дни за организирането на моята церемония в Деджагор. По-малко от шест хиляди души бяха останали от трите велики армии, събрани от Тъкача на сенки. Половината от тях по различни причини бяха негодни. Разположих ги покрай бреговете на езерото, а собствените си войници — зад тях. После изпратих Мъргън обратно в града.

Не искаше да ходи там. Не го обвинявах. Могаба можеше да го убие. Но все някой трябваше да отиде при оцелелите и да им съобщи, че могат да излязат — на всички, освен на верните на Могаба.