Глен Кук - Стоманени сънища

Рам носеше жълт румел, ала той разбра, че идват. Убил четирима. После Нараян го погубил — така казват жените. Сетне Нараян и бандата му с бой успели да излязат от крепостта. Докато аз съм лежала в несвяст.

Нараян ще си плати. Ще изтръгна сърцето му и с него ще задавя неговата богиня. Те не знаят какво са пробудили. Моите сили се възвърнаха. Те ще си платят — Дълга сянка, сестра ми, Измамниците, самата Кина, ако ми се изпречи на пътя.

Тяхната Година на черепите ги сполетя.

Завършвам Книгата на Господарката.

Несекващ вятър фучи над каменната равнина. Той шумоли над бледосивите плочи, прострели се от хоризонт до хоризонт. Пее край разпръснатите колони. Подмята листа и прах, дошли отдалеч, и развява дългата черна коса на труп, лежал необезпокояван поколения наред, съхнещ. Вятърът игриво подхвърля листо в беззвучно крещящата уста на трупа и отново го измъква.

Колоните приличат на останки от разрушен град. Но не са. Твърде оскъдно и твърде случайно са разположени. Няма нито една с капител, нито прекършена, макар че някои са изкорубени, ръфани от вятъра векове наред.

А други изглеждат почти нови. Най-много на един век.

Призори и по залез-слънце части от тези колони улавят лъчите и блестят в злато. По няколко минути всеки ден върху тях пламват златни символи.

За онези, които припомнят те, това е някакво безсмъртие.

Нощем ветровете стихват и тишината се възцарява над равнината от блестящ камък.