Глен Кук - Стоманени сънища

— Това е Синдху — представи го Мъргън. — Един от близките приятели на Господарката.

— Така ли? Какво означава това?

— Те са се предали на Сянката — заговори Синдху. — Истинският Измамник рядко пролива кръв. Той отваря златния път, без да изкушава жаждата на богинята. Трябва да се пролива само кръвта на заклет враг. Само заклет враг трябва да бъде измъчван.

Знахаря се огледа.

— Някой знае ли за какво, по дяволите, говори той?

— Приятелката ти се е забъркала с някакви странни типове — обади се Лебеда. Говореше на северно наречие. — Може би Корди ще успее да обясни. Той прекара повече време в опити да го проумее.

Знахаря кимна.

— Мъргън, предполагам, че трябва да сложим край на това. Готов ли си да се върнеш? Да занесеш послание до Могаба?

— Капитане, не искам да изглежда все едно, че клинча, но не съм, освен ако не е заповед. Той иска да ме убие. Както се е смахнал, може и да се опита да го извърши направо пред очите ви.

— Ще пратя някой друг.

— Аз ще отида — предложи Лебеда.

— Това не ти влиза в работата, Уилоу — сряза го Корди.

— Не, влиза. Трябва да разбера нещо за себе си, Корди. Когато преследвахме Тъкача на сенки, аз с нищо не помогнах. Вцепених се. Искам да проверя дали нещо не съм наред. И точно Могаба е човекът, който ще ми го изясни. Той е кажи-речи също толкова страшен, колкото и Тъкача на сенки.

— Уилоу, хич не те бива да мислиш!

— Никога не съм бил от разумните. Аз ще отида, капитане. Кога искате да тръгна?

Знахаря се огледа.

— Кинжал, да не би тук да става нещо? Има ли причина да не отидем да хвърлим по едно око, да изпратим Лебеда?

— Няма.

Животът е пълен с изненади. Нямам нищо против дребните — придават му вкус. Големите обаче недолюбвам.

В новата ми крепост се сблъсках с цяло шествие от големи изненади.

Първото, което сториха, беше да арестуват и трима ни и да ни натикат в килия. Никой не си направи труда да обясни. Нито някой обели дума. Като че се изненадаха, че не побеснях.

Седяхме в мрака и чакахме. Боях се, че Пушека е успял най-сетне да се наложи и да настрои Прабиндрах Драх срещу мен. Нараян каза, че може би съм пропуснала неколцина свещеници и само те са виновни.

Не разговаряхме много. А когато общувахме, използвахме само езика на знаците и тяхното наречие. Нямаше как да се разбере кой ни слуша.

Три часа след като ни затвориха в килията, вратата се отвори. Влезе Радиша Драх, последвана от стража. Вътре стана тясно. Тя ме погледна сърдито:

— Коя си ти?

— Що за въпрос? Господарката, капитан на Черния отряд. Коя друга да съм?

— Ако посмее дори да вдиша дълбоко, убийте я. — Радишата се извърна към Рам. — Ти. Стани.

Верният Рам сякаш не я чу — гледаше мен. Кимнах, и чак тогава той се изправи. Радишата грабна факла от един страж, освети с нея Рам и бавно го обиколи, като постоянно душеше. След третата обиколка се успокои.

— Седни. Ти си този, който се предполага, че си. Но жената — коя е тя?

Това май дойде твърде грубо на Рам. Наложи се да го обмисли. Пак ме погледна. Кимнах.

— Тя ви каза — каза той.

Радишата ме погледна.

— Можете ли да докажете, че вие сте Господарката?

— Можете ли да докажете, че вие сте Радиша Драх?

— Нямам нужда. Никой не се предрешва като мен.

Разбрах.

— Онази кучка! Наглост никога не й е липсвала. Влязла е тук и е поела командването, а? Какво е направила?

Радишата отново се замисли.

— Този път е истинската. Стража, свободни сте. — Стражите излязоха. Радишата продължи: — Не направи кой знае какво. Най-вече разиграваше брат ми. Не се задържа много тук. Някакъв на име Оплаквача я вкара в несвяст и я отнесе нанякъде. Мислел, че сте вие. Така каза Знахаря.

— Ха! Пада й се на тази мръсница!… Кой го е казал?

— Знахаря. Вашият капитан. Тя го доведе със себе си, предрешен като този — тя посочи Рам.

Някаква непроницаема преграда отделяше моя слух от сърцето ми. Много внимателно, преди тя да се пръсне, попитах:

— И него ли плени Оплаквача? Къде е той?

— Той и брат ми тръгнаха да ви търсят. Предрешени. Каза, че тя щяла да го издири веднага щом се освободи от Оплаквача и Дълга сянка.

Мислите ми се отдръпнаха от невероятното и закръжиха около гарваните. Сега разбрах защо ни един гарван не ни следеше, докато не наближихме крепостта. Тя беше попаднала в недружелюбни ръце.

— В Деджагор ли отиде той?

— Така предполагам. А глупавият ми брат тръгна с него.

— А аз дойдох тук. — Разсмях се, може би налудничаво. Преградата поддаваше. — Ще съм признателна, ако всички напуснат. Имам нужда от усамотение.