Глен Кук - Стоманени сънища

При брода го нямаше. Липсваха и признаци да е посещавал Годжа. Значи не беше. Иначе сигурно и досега щяха да говорят за това, както в Талиос все още приказваха за него.

Знахаря го нямаше никакъв. Но към брода се приближаваше цяла орда — слизаше от града. Жената се бе разминала с тях съвсем за малко, докато е пътувала на Север. Късмет — но нямаше как да й попречи да научи, че той е жив. Не задълго.

Но все пак, най-важната му мисия беше да не им позволява да се съберат.

Дали и той не беше сред онази тълпа? Не можеше да бъде. Все щяха да заговорят за това.

Импът продължи издирването. Ако мъжът не бе прекосил реката при Годжа и не беше сред ордата, то значи я бе преминал другаде. Тихомълком.

Посети Ведна-Бота най-накрая, защото му се струваше, че там бе най-малко вероятно да е прекосил и очакваше да не открие там нищо. И нищо не намери. Но това нищо бе важно. Там трябваше да е разположен отряд стрелци.

Проследи отряда и откри когото търсеше.

Трябваше да вземе решение. Да се втурне към господарката си — което щеше да отнеме време, защото първо трябваше да я намери — или да предприеме нещо сам?

Избра второто. Дъждовният сезон бързо наближаваше. Той можеше да свърши работата вместо него. Двамата нямаше да могат да се съберат, щом не са в състояние да прекосят реката.

Една безлунна нощ недостроеният мост при Годжа рухна. Реката отнесе повечето дървен материал. Строителите не можеха да проумеят какво се е объркало. Разбираха само, че за тази година е твърде късно да го построят отново.

Всички талиански войски, които не бяха успели да се завърнат, преди реката да придойде, трябваше да прекарат половин година в Сенчестите земи.

Доволен, импът тръгна да търси господарката си.

Щом съзряха талианския главен лагер, стрелците спряха.

— Вече сме в безопасност — каза Знахаря на принца. — Да влезем достойно.

Кавалерията ги бе намерила два дни по-рано на четирийсет мили северно оттам. От вчера конници ги навестяваха редовно. Стрелците заслужаваха възхищение — държаха си езиците зад зъбите. Уилоу Лебеда водеше единия патрул и никого не разпозна.

Знахаря накара капитана да вземе назаем коне. Превозът на стрелците се състоеше само от мулета, колкото да носят онова, което самите стрелци не можеха. Преди час бяха пристигнали два оседлани коня.

Прабиндрахът се издокара, както подобава на принц. Знахаря облече своето „работно облекло“, както го наричаше — костюм на военачалник, подарен му, когато бе герой на цял Талиос. Първия път, когато пое на юг, не го носеше със себе си.

После извади знамето на Отряда и го сглоби отново.

— Готов съм. Принце?

— Когато кажете. — Походът на юг бе измъчил Прабиндрах Драх, но той издържа трудностите, без да се оплаква. Войниците бяха доволни.

Яхнаха конете и поведоха стрелците към лагера. По пътя нататък пристигнаха и първите гарвани. Знахаря им се присмя.

— „Пребийте гарваните с камъни!“ — казваха хората в Берил, когато Отрядът пребиваваше там. Така и не разбрах какво точно искат да кажат с това, но ми звучи много уместно в момента.

Принцът се изкиска в съгласие, а после прие поздравите от войниците в лагера, които така и не можеха да решат кой е по-неочакваният посетител от двамата.

Знахаря забеляза познати лица: Кинжала, Лебеда, Корди… По дяволите! Онзи там приличаше на Мъргън. Това беше Мъргън! Но никъде не мярна лицето, което искаше да види.

Мъргън доприпка, като с всяка крачка преполовяваше разстоянието между него и своя Капитан.

Знахаря слезе от коня и рече:

— Аз съм. Истински съм.

— Но аз те видях как умираш.

— Видял си как ме пронизват. Но все още дишах, когато ти потегли.

— О… да… Но беше в такова състояние, че…

— Дълга история. Ще седнем и цяла нощ ще си говорим за това. Ще се напием, ако се намери нещо годно за пиене. — Той погледна Аебеда. Цъфнеше ли Лебеда някъде, обикновено се появяваше и бира. — Дръж. Заряза го, когато отиде да играеш Създателя на вдовици. — И той му тикна знамето.

Младежът го пое, все едно очакваше то да го ухапе. Но щом го взе, прокара длани нагоре-надолу по дръжката на копието.

— Наистина е то! Мислех, че със сигурност е загубено. Значи това наистина си ти?

— Жив и в настроение да сритам здравата разни задници. Но в момента умът ми е зает с друго. Къде е Господарката?

Кинжала приветства принца с нехаен жест и обясни:

— Господарката замина на север с Нараян и Рам. Преди осем-девет дни. Каза, че имала неотложна работа.