Глен Кук - Стоманени сънища

Обмислих го. Всъщност нямах кой знае какъв избор. Ако откажех да сваля одеждите си, подозирах, че нямаше да изляза жива от гората. А Удушвачите ми бяха потребни. Имах планове за тях.

— Ще направя нужното.

Нараян си отдъхна.

— Няма да се наложи да се излагате пред погледите на всички.

— Така ли? Само пред жреците, джамадарите, останалите кандидати и който още помага за представлението?

— Всичко е уредено. Кандидатите ще са шестима — най-малкият позволен брой. Ще има един висш жрец, неговият помощник и един джамадар като главен Удушвач, със заповед да порази всеки от участниците в обреда, посмял да вдигне очи от пода. Ако желаете, сама можете да изберете тези трима мъже.

Странно.

— Защо сте така загрижени?

Нараян зашепна:

— Не бива да ви казвам. Мненията по повод това дали вие сте истинската Дъщеря на Нощта са разделени. Тези, които вярват, очакват вие да пратите на смърт жреца, помощника му и главния Удушвач, след като Кина ви дари благоволението си. Те искат да рискуват с минимален брой хора.

— А другите кандидати?

— Те няма да помнят.

— Разбирам.

— Аз ще съм сред участниците като ваш поръчител.

— Разбирам. — Зачудих се какво ли ще се случи с него, ако се проваля. — Все ми е едно кои ще са жреците и Удушвачът.

Той се ухили.

— Отлично, Господарке. Трябва да се приготвите. Рам, помогни ми да сложим отново паравана. Господарке, това е одеждата, която ще носите, докато застанете пред богинята. — Той ми подаде бял вързоп. Дрехата изглеждаше така, сякаш я бяха носили поколения наред, без да е прана или кърпена.

Приготвих се.

Обстановката вътре в храма бе променена. Покрай стените му тлееха червени огньове. Светлината им хвърляше сенки, които се спотайваха зад грозните дърворезби. Появил се бе огромен идол — близко подобие на чудовището от виденията ми, макар да носеше пищно украшение за глава, цялото в злато, сребро и скъпоценни камъни. Очите на идола представляваха рубини, всеки от които струваше колкото дохода на държавата. Острите му зъби бяха от кристал.

Три глави лежаха под издигнатото му във въздуха ляво стъпало. Когато влезе моята група кандидати, жреците тъкмо извлачваха един труп. Мъртвецът бе подлаган на мъчения, преди да бъде обезглавен.

Десетима мъже лежаха по очи отдясно и още десетима — отляво. Между групите минаваше пътека, широка четири стъпки. Разпознах гърба на Нараян. Двайсетимата нареждаха безспир: „Ела, о, Кина, в света, и възсъздай Своите Рожби, молим те, Велика Майко!“ — лееха се думите от устата им. Бях последна в редицата. Главният Удушвач пристъпи на пътеката зад мен с черен румел в ръка. Подозирам, че основната му задача бе да спира кандидатите, които ги хващаше шубето, а не да ликвидира надничащите нахалници.

Двайсет стъпки празно пространство отделяха певците от постамента на богинята. Трите глави бяха на нивото на очите. Две явно наблюдаваха приближаването ни. Третата се взираше изпод крака на Кина, чиито пръсти с хищни остри нокти бяха на педя от носа й.

Двама жреци стояха от дясната ми страна до висока поставка, на която бяха наредени няколко златни съда.

Обредът започна просто. Всеки кандидат стигаше до отбелязаното място и сваляше одеждата си, придвижваше се до друго отбелязано място, коленичеше и измърморваше ритуална молитва. Тя само умоляваше Кина да приеме молителя — в последния случай, мен като своя дъщеря. Но когато започнах да изговарям думите, духна вятър. Едно ново присъствие изпълни пространството — студено, гладно и лъхащо на леш. Помощникът на жреца скочи. Това не бе обичайно.

Ние, кандидатите, се изправихме и коленичихме с длани върху бедрата. Главният жрец подхвана някакви протяжни брътвежи на език, който не бе нито талиански, нито наречието на Измамниците. Представи ни на идола, сякаш той бе самата Кина. Докато дърдореше, неговият помощник преливаше тъмна течност от един висок преливащ съд в друг, подобен на кана. Щом спря да бърбори, главният жрец направи няколко обредни жеста над по-малкия съд, вдигна го и го поднесе на богинята, сетне отиде на другия край на редицата, докосна с чучура на каната устните на кандидата и напълни устата му. Мъжът затвори очи и преглътна.

Следващият пое течността с отворени очи и се задави. Жрецът остана невъзмутим, както и когато със следващите двама се случи същото.

Беше мой ред.

Нараян се оказа лъжец. Беше ме подготвил, но ми каза, че всичко е илюзия. Не беше. Течността представляваше кръв, примесена с някаква отвара, която й придаваше горчив привкус на билки. Човешка кръв? Не зная. Това, че забелязахме как издърпват онова тяло, не беше случайно. Очакваха от нас да се замислим над видяното.