Глен Кук - Стоманени сънища

— Забранено ми е да отнемам живот.

— Тогава всичко освен това, но ги дръж разделени.

— Тук нямате ли нужда от помощ?

— Ще се справя… Ти свободно ли бродиш тук?

— Доста свободно. Някои части са запечатани с магия, отвъд която може да проникне само Дълга сянка.

— Претърси мястото и ми съобщи с какво се занимава всеки. После издири Знахаря и сестра ми.

Импът въздъхна. Това е то благодарността.

Тя чу въздишката му.

— Направи го, както трябва, и си свободен. Завинаги.

— Готово! Тръгвам!

Тя зачака похитителите й да дойдат, за да получат своята изненада. Докато кротуваше, тя чуваше шепота на мрака, който се носеше от близката равнина. Разбираше известна част от казаното и започна да усеща вкуса на страха, измъчващ Дълга сянка.

Не можеше да стои тук като паяк-вълк и да причаква. Дълга сянка и Оплаквача спяха. Трябваше да излезе.

Камъните, които изграждаха Наблюдателницата, бяха калени срещу магия. За да си пробие път, тя ги стопи — топяха се, преди да поддадат.

Долните етажи тънеха в мрак. Дълга сянка се боеше от мрака. Тя се изкачваше бавно, нащрек за засади, но не се натъкна на нито една. С приближаване на светлината ставаше все по-нервна.

И там не я причакваше нищо. Очевидно. Да не би крепостта да бе изоставена?

Нещо не беше наред. Тя разшири обхвата на сетивата си, ала пак не долови нищо. Напред и нагоре. Пак нищо. Къде бяха войниците? Трябваше да са хиляди и да обикалят непрекъснато, като кръвта в жилите.

Забеляза изход. За да стигне до него, трябваше да слезе по едно стълбище. Беше го преполовила, когато атаката връхлетя — вълна от дребни кафяви човечета с остри алебарди, дървени брони и странни, причудливи шлемове, изобразяващи животни.

Беше си подготвила магия — истинско изпитание за силите й. Зае ефектна стойка и я изпрати срещу тях. Магията проби отвор в тъканта на света. Разхвърчаха се искри в десет хиляди цвята. Нещо огромно, грозно и гладно гледаше през отвора и го разкъсваше. Стоманата не бе способна дори одраска муцуната му. Ръмженето му караше кръвта да замръзва в жилите. То се изтръгна от утробата на другия свят и полетя след войниците. Те се разкрещяха. То тичаше по-бързо от тях.

Ловеца на души пое в нощния мрак, който обгръщаше Наблюдателницата.

— Това ще им създава работа.

После погледна сърдито на север. Предстоеше й дълго ходене пеша.

Мостът, който исках да построят, бе недовършен, но прекосихме пеша, а войниците преведоха конете ни през брода. Ходът ми бе символичен — за да вдъхнем кураж на строителите.

Нараян остана впечатлен, а Рам се отнесе съвсем безразлично — каза само, че било хубаво да прекосиш реката, без да си намокриш краката. Не проумяваше за какво е нужен мост.

Заради болестта ми пътят до Годжа се проточи повече, отколкото очаквах. Нямахме време. Нараян бе на ръба на паниката, но успяхме да пристигнем в свещената гора късно вечерта, преди да са започнали церемониите. Бях изтощена. Казах му:

— Ти се погрижи за подготовката. Нямам никакви сили.

Той ме погледна угрижено.

— Трябва да отидете при лечител, Господарке, и то скоро — рече Рам.

— Решила съм го. Щом приключим тук, се отправяме на север. Не мога да издържа дълго така.

— Дъждовете…

Дъждовният сезон скоро щеше да започне. Ако протакаме в Талиос, ще се върнем при Голямата река, след като е заваляло. Вече всеки ден прикапваше.

— Има мост. Може да се наложи да оставим конете, но ще успеем да прекосим.

Нараян кимна отсечено.

— Ще поговоря с жреците. Рам, погрижи се тя да си почине. Посвещението е тежко.

Тогава за пръв път чух намек, че и от мен, както от всеки друг, се очаква да премина през обред на посвещение. Това ме подразни, но бях твърде уморена, за да възразя. Полегнах, а Рам помоли да ни дадат дърва и ориз и сготви. Неколцина джамадари приближиха да ми поднесат своята почит. Рам ги отпъди. Жреци не дойдоха. Толкова бях отпаднала, че дори не попитах Рам дали това има значение.

Долових някакво движение с ъгълчето на окото си — наблюдател там, където не биваше да го има. Обърнах се и мярнах едно лице.

Не беше от Измамниците. Не бях виждала това лице отпреди битката, която ми струва Знахаря. Жабешко лице — така го наричаха. Имп. Какво ли правеше тук?

Не можех да го заловя — бях твърде изнурена. Нищо не можех да направя, освен да не забравям за него. Щом се нахраних, заспах.

Събудиха ме тимпани — тимпани с плътни гласове, както когато ги удрят с юмруци или длани. Бум! Бум! Бум! Нямаше мира от тях. Рам ми каза, че няма да млъкнат до зори. И други тимпани, с още по-плътен звук, се присъединиха към тях. Надникнах изпод грубия навес, който Рам бе построил за мен. Единият барабан не бе далеч. Мъжът, който го биеше, използваше палки, дълги четири стъпки. Такива барабани имаше във всяка от четирите посоки на вятъра.