Глен Кук - Стоманени сънища

Вътре в храма думкаха още барабани. Рам ме увери, че храмът е пречистен и осветен.

Не че ме интересуваше. Беше ми все така зле. През нощта ми се присъниха най-зловещите сънища досега, в които целият свят страдаше от напреднала проказа. Вонята продължаваше да витае в ноздрите ми и от това още повече ми се гадеше.

Рам бе предвидил състоянието ми. Може би ме беше наблюдавал, докато спя, предусещайки, че ще се почувствам зле. Но ме бе закрил с груб импровизиран параван, за да не представлявам зрелище за тълпите.

Когато Нараян дойде, най-лошото бе отминало.

— Ако не отидете при лечител след церемонията, в Талиос аз лично ще ви завлека, Господарке. Няма причини да отлагаме.

— Ще отида, ще отида — бъди сигурен.

— Добре. Вие сте много важна за мен. Вие сте нашето бъдеще.

В храма започнаха да нареждат, заклинания.

— Защо този път е по-различно?

— Твърде много неща трябва да свършим. Обредни задължения и посвещения. Вие сте свободна до вечерта. Отдъхнете си. Утре също ще си починете, ако церемонията ви изтощи.

Да се излежавам, да нямам какво да върша — това също ме напрягаше. Не помня кога за последен път нямах никаква друга работа, освен да се излежавам. Щом успях да овладея гаденето, се опитах да разширя и укрепя дарбата си.

Тя се връщаше — почти без мое участие. Бях способна на повече, отколкото очаквах. Вече можех да се равнявам по способности на Пушека.

Но заедно с добрите новини май трябва да вървят и лошите. Въодушевлението ми секна, щом вдигнах поглед от шепите си и открих, че съм попаднала сред сън — посред бял ден.

Виждах едновременно ужаса от най-лошия сън и гората около мен. Нито едно от двете сякаш не беше напълно реално. Никое от двете не бе по-материално от другото.

Тръгнах от пещерите на смъртта към равнината на смъртта. Рядко бях ходила там. Свързвах тази земя с битката, по време на която Кина бе погълнала орди от демони. Огромна черна фигура крачеше през равнината — движенията й бяха стилизирани като танците на Гуни. Всяка нейна крачка разтърсваше земята. Усещах трусовете. Бяха като съвсем истински земетръс.

Тя не носеше одежди. Тялото й не бе съвсем човешко. Имаше четири ръце и осем гърди. Всяка ръка стискаше нещо, напомнящо за смърт или война. На врата си носеше огърлица от детски черепи. От колана й, като чепки съсухрени банани, висяха нанизи — отначало ми се стори, че са от отсечени пръсти, но щом тя се приближи, се оказаха по-индивидуални и по-мощни мъжки органи.

Гладкият й череп напомняше повече на яйце, отколкото на човешка глава. Отначало ми заприлича на насекомо, но устата й бе като на хищник. От брадичката й капеше кръв. Очите й бяха огромни и пламтяха.

Вонята на стара смърт я предшестваше.

Това неочаквано привидение ме разтърси из основи.

А от някакво кътче на паметта ми се показа Знахаря с неговия непочтителен и жлъчен поглед.

— Старата Натрапница вони така, че комай е готова за стогодишната си баня. Може би дори е време да си измие зъбите.

Мисълта беше толкова стряскаща, че се огледах. Дали някой каза нещо?

Бях сама. Просто мисъл в неговия дух, породена от напрежението. Щом погледнах отново напред, привидението се бе разсеяло. Потръпнах.

Вонята продължаваше да се усеща. Тя не бе въображаема. Един минувач се сепна и спря. Подуши във въздуха, погледна странно и забързано се отдалечи. Пак потръпнах.

Така ли щеше да бъде? Сънища и насън, и наяве?

Потръпнах отново, уплашена. Волята ми не бе достатъчно силна, че да устои на това .

На няколко пъти през деня вонята лъхваше отново. Привидението милостиво не я придружаваше. Повече не рискувах да бъда уязвима, като отворя проходите на силата.

Когато настана време, Нараян дойде. Не го бях виждала от сутринта. Както и той мен. Погледна ме странно.

— Какво се е случило?

— Има нещо… Аура? Да. Чувстваш се така, както би трябвало да се чувства Дъщерята на нощта. — Той се смути. — Посвещенията започват след час. Разговарях с жреците. Досега нито една жена не се е присъединявала към нас. Няма друг такъв случай. Решиха, че и вие трябва да минете през обреда като всички.

— Доколкото разбирам, това не е…

— Кандидатите застават голи пред Кина, докато тя преценява достойнствата им.

— Разбирам. — Да кажа, че не бях очарована, би било твърде меко, макар че възраженията ми се дължаха най-вече на суета. Изглеждах като плашило. Като жертва на глада, с измършавели крайници и подут корем. Откакто избягахме от Деджагор, не бяхме яли често.