Глен Кук - Стоманени сънища

Знахаря изруга.

— Преди девет дни — повтори Лебеда. — Това наистина ли е той? А не някой, предрешен, за да ни заблуди?

— Той е — отвърна Корди. — Прабиндрах Драх не би приел да участва в никаква измама.

— Такъв ми бил късметът. Не е ли това историята на моя живот? Точно когато бъдещето ми е толкова светло, трябва да нося капаци на очите.

Знахаря забеляза един плещест, набит мъж зад Кинжала. Не го познаваше, но умееше да различава силните личности. Този беше важен човек. И не се радваше да види Освободителя жив. Ще бъде нащрек.

— Мъргън, стига си се любил с това нещо. Осведоми ме какво се е случило. От седмици нямам връзка с вас. — Или от месеци, ако имаме предвид премълчаваните истини. — Някой може ли да поеме този кон, та всички да потърсим подслон?

В лагера цареше такава суматоха, все едно Дълга сянка се бе появил ненадейно там. Завръщането на мъртвец винаги усложнява нещата.

Без привидно да обръща особено внимание на това, Знахаря забеляза, че ниският плещест мъж се държи плътно зад Кинжала, Лебеда и Корди и се преструва на незначителен. Дума не обелваше.

Мъргън разказа за преживяванията си след злощастната битка. Кинжала също изложи своята история. Лебеда се включваше с някой и друг анекдот за себе си.

— Самият Тъкач на сенки? — попита Знахаря.

— Това там горе на пръта е главата на момчето — посочи Лебеда.

— Полето се стеснява.

— Да чуем и твоята история, докато все още е новина — подкани го Мъргън.

— За да я запишеш в Аналите ли? Продължаваш ли да ги водиш?

Засрамен, младежът кимна.

— Само че, когато излязох, се наложи да ги оставя в града.

— Разбирам. Чакам с нетърпение да прочета книгата на Мъргън. Ако я бива, ще имаш работа за цял живот.

— И Господарката пишеше такова нещо — обади се Лебеда.

Всички се вторачиха в него.

Той посърна.

— Ами, всъщност тя само споменаваше, че ще напише. Когато има време. Според мен надали някога наистина е записала нещо. Каза само, че трябвало да запомни твърдо някои неща, за да може правилно да ги запише. „Дълг към историята“ — така му казваше.

— Чакай да помисля — рече Знахаря. Взе камък и замери един гарван с него. Птицата изграчи и отлетя няколко крачки по-нататък, но не разбра намека. Ясно, че принадлежеше на Ловеца. Тя пак беше в обращение — свободна. Или пък се бе съюзила с похитителите си.

След малко Знахаря отбеляза:

— Имаме много да наваксваме. Но подозирам, че решаващо е да приключим с проблема с Могаба. Колко души са му останали там?

— Може би хиляда, хиляда и петстотин — предположи Мъргън.

— Едноокия и Гоблин са останали и след като той им е станал Враг?

— Те могат да се защитават — отбеляза Мъргън. — Не искат да идват тук. Мислят, че нещо ги причаква, за да ги хване. Предпочитат да си кротуват, докато Господарката не възвърне силите си.

— Да възвърне силите си? Тя си ги възвръща? Никой не го е споменал. — Но той отдавна го подозираше.

— Да, възвръща си ги — отвърна Кинжала. — Но не толкова бързо, колкото й се иска.

— Нищо не става толкова скоро, колкото на нея й се иска. От какво се боят те, Мъргън?

— От ученичката на Променливия. Помниш ли я? Тя беше там, когато се отървахме от Променливия и Сянка на бурята. Успя да ни се изплъзне. Казват, че се е въплътила в тялото на форвалака, но е запазила съзнанието си. И ги преследва заради убийството на Променливия. Особено Едноокия. — Едноокия бе убил Видоменителя, защото той, много отдавна, бе погубил брат му Тъпана.

— Колелото на мъстта се върти — въздъхна Знахаря. — Може би тя преследва всички замесени.

— Досега това не е хрумвало никому.

— Според мен те си въобразяват.

— С тези смешници човек никога не знае. — Знахаря се облегна и замижа. — Разкажи ми повече за Могаба.

Мъргън имаше много за разправяне.

— Винаги съм подозирал, че таи в себе си повече, отколкото показва — отбеляза Знахаря. — Но човешки жертви? Това е малко прекалено.

— Те не само ги принесоха в жертва, а и ги изядоха.

— Какво ?

— Поне сърцата и белите им дробове. Някои от тях. Всъщност това го вършеха само четирима-петима, заедно с Могаба.

Знахаря погледна плещестия мъж. Той така кипеше от възмущение, че бе готов да избухне.

— Предполагам, че това обяснява защо Геа-Ксле бе такъв мирен град — рече Знахаря. — Щом градската стража яде престъпниците и бунтовниците… — И той се изкиска. Но канибализмът никак не беше смешно нещо. — Вие, господине. Не са ни представили един на друг. Май изпитвате силни чувства към Могаба.