Глен Кук - Стоманени сънища

— Не предприемай нищо опасно — прошепна той.

— Няма — излъга Дълга сянка. — Веднъж да я издиря, останалото е лесно.

Доброволците, желаещи да прекосят езерото заедно със Знахаря, бяха малко на брой. Той прие Лебеда и Синдху, отхвърли Кинжала и Корди.

— Вие двамата имате предостатъчно работа тук.

Трима в една лодка. Гребеше Знахаря — другите не умееха. Синдху седна на носа, Лебеда — на кърмата. Знахаря не искаше плещестия да застава зад гърба му. Може би беше неразумно. Този мъж имаше злокобно излъчване и не се държеше дружелюбно. Протакаше, докато обмисляше някакво решение. И Знахаря не искаше да гледа в погрешната посока, когато това се случи.

По средата на пътя Лебеда попита:

— Това между теб и Господарката сериозно ли е? — Бе избрал наречието на Розоград, езика на своята младост. Знахаря го говореше, макар и от години да не го беше използвал.

— От моя страна — да. За нея не мога да кажа. Защо?

— Не искам да бъркам там, където могат да ми отхапят ръката.

— Аз не хапя. И не й нареждам какво да прави.

— Да. Хубаво беше да си мечтая. Сигурно тя ще забрави за съществуването ми в мига, в който чуе, че си жив.

Знахаря се усмихна доволно.

— Можеш ли да ми кажеш нещо за тоя пън тук? Видът му не ми харесва.

Лебеда говори до края на пътуването им, като измисляше сложни, витиевати фрази, за да избегне думите, които Синдху би разпознал.

— По-зле, отколкото предполагах — заключи Знахаря, щом лодката стигна до градската стена там, където част от нея се бе срутила и оставила пробойна, през която езерото подаваше пръст навътре. Лебеда метна въжето на талианския войник, който изглеждаше като неял от седмица, а после слезе от лодката. Знахаря го последва, а след него и Синдху. Знахаря забеляза, че Лебеда застана така, че да може да наблюдава Синдху. Войникът завърза лодката и им кимна. Те го последваха.

Той ги поведе към върха на западната стена — широка и все още здрава. Знахаря оглеждаше града. Никак не приличаше на селището, което представляваше преди — бе се превърнал в хиляда пияни острови. Един голям остров отбелязваше центъра му — цитаделата, където бяха ликвидирали Сянка на бурята и Променливия. На по-близките острови ги чакаха зяпачи. Той разпозна няколко лица и им махна.

Първоначално разпокъсано, започнало от онези оцелели, които той бе довел в Талиос и не бяха от Нар, ликуването бързо се разпространи. Талианските войски нададоха приветствен вик: „Освободителю!“.

— Мисля, че се радват да те видят — забеляза Лебеда.

— Като гледам на какво прилича градът, те биха посрещнали с ликуване всеки, който би ги извел оттук.

Улиците се бяха превърнали в дълбоки канали. Оцелелите си бяха построили салове и се придвижваха с тях. Но Знахаря се съмняваше, че се пътува много. Каналите бяха задръстени от трупове. Носеше се тежка воня на смърт. Чумата и един луд измъчваха града и нямаше къде да дянат мъртъвците.

Могаба и неговите Нар дойдоха иззад завоя на стената, пременени в най-хубавите си одежди.

— Започна се — рече Знахаря. Ликуването не утихваше. Един сал, който едва се крепеше под тежестта на старите другари, заплава с мъка към стената.

Могаба спря на четирийсет крачки от него. Гледаше ги, с лице и очи от тлеещ лед.

— Прочети ми молитва, Лебед.

Знахаря тръгна да посрещне мъжа, който толкова силно желаеше да го наследи. Чудеше се дали и щеше да се наложи да изиграе това и с Господарката — ако предположим, че оцелееше в този рунд.

Могаба тръгна насреща му, крачка по крачка. Спряха на четири стъпки един от друг.

— Постигнал си чудеса от нищо — рече Знахаря и сложи ръка на лявото рамо на Могаба.

Внезапна тишина надвисна над града. Десет хиляди очи гледаха — и местни жители, и войници, наясно колко много, зависи от това как Могаба ще отвърне на този другарски жест.

Знахаря чакаше мълчаливо. Моментът беше такъв, че каквото и да се кажеше, щеше да е прекалено. Нямаше нужда нищо да се обсъжда или обяснява. Реакцията на Могаба решаваше всичко. Ако той отвърнеше със същото, всичко бе наред. Ако ли не…

Мъжете се гледаха в очите. Жарки огньове изгаряха Могаба отвътре. Нищо не проличаваше по лицето му, но Знахаря чувстваше вътрешната му битка — амбицията срещу цял живот обучение и явната воля на войниците. Ликуващите им викове издаваха техните чувства.

Вътрешната му борба продължаваше. Десницата му два пъти се надигна и отново се отпусна. Два пъти той отвори уста да заговори и прехапа езика на амбицията.