Глен Кук - Стоманени сънища

Знахаря извърна очи, само колкото да огледа останалите Нар. Опитваше се да ги призове: „Помогнете на своя вожд!“.

Синдаве разбра. След кратка борба със собствената си съвест той излезе напред, подмина двамата и застана сред старите членове на Отряда, които се подреждаха зад Знахаря. Един по един, още десетина Нар го последваха.

Ръката на Могаба се издигна за трети път. Мъжете затаиха дъх. После Могаба сведе поглед надолу.

— Не мога, Капитане. Вътре в мен има сянка. Не мога. Убийте ме.

— А аз не мога да те убия. Обещах на твоите войници, че няма да ти сторя зло, какъвто и да е твоят избор.

— Убийте ме, Капитане. Преди онова в мен да се превърне в омраза.

— Не бих могъл, дори и да не бях дал обещание.

— Никога няма да ви разбера. — Ръката на Могаба се отпусна. — Достатъчно силен сте, за да се изправите срещу мен, въпреки че бяхте наясно, че ще ви убият. Но не сте достатъчно корав, за да си спестите бедите, които ще ви струва пощадата ми.

— Не мога да угася светлината, която усещам в теб. Тя тепърва може да се превърне във величествено сияние.

— Не е светлина, капитане. Това е вятър, дошъл отникъде, роден сред мрака. И заради двама ни се надявам да греша, но се боя, че ще съжалявате за проявената милост. — Могаба отстъпи назад. Ръката на Знахаря се отпусна. Всички наблюдаващи въздъхнаха слисано, макар и надеждата им за помирение да бе слаба. Могаба отдаде чест, обърна се и се отдалечи, следван от трима Нар, които не бяха преминали на другата страна със Синдаве.

— Хей! — провикна се Лебеда по-късно и наруши мълчанието. — Тия копелета ни крадат лодката!

— Остави ги. — Знахаря гледаше приятелите си, които не бе виждал от месеци. — В Книгата на Клоете пише: „По онова време Отрядът бе на служба при Синдархите на Дай Комена и бе освободен…“ — Приятелите му до един се усмихнаха и ревнаха одобрително. — Хей! Работа ни чака тук. Имаме да евакуираме цял град. Да се залавяме!

С едното око той наблюдаваше как лодката прекосява езерото, а с другото продължаваше да следи Синдху.

Хубаво беше да се завърнеш.

Тъй бяха освободени Деджагор и истинският Отряд.

Оплаквача, настанен на един висок стол, наблюдаваше как Дълга сянка се подготвя. Впечатляваше го разнообразието от всякакви мистични и магьоснически измишльотини, които Сенчестият господар бе събрал само за едно кратко поколение. Такива се намираха нарядко, докато бяха под игото на Господарката, и изобщо не съществуваха при властта на нейния съпруг преди нея. Те не искаха никой да добие независимост. И Оплаквача притежаваше много малко, макар сега да бе свободен. Не изпитваше особена нужда от вещи.

Но не и Дълга сянка. Той искаше да притежава поне по едно от всичко. Да има света.

Сега твърде малка част от неговата колекция му бе от полза. По-голямата част надали някога щеше да му послужи, подозираше Оплаквача. Повечето предмети беше събрал, за да попречи на някой друг да ги притежава. Така мислеше той.

Стаята бе ярко осветена, отчасти защото зад кристалните стени наближаваше пладне, а и Дълга сянка бе струпал в стаята около стотина бляскави източници на светлина, сред които нямаше два, които да използват едно и също гориво. Той не пропускаше да вземе никакви предпазни мерки срещу засада от сенки.

Никога не би си го признал, ала бе обзет от ужас.

Дълга сянка провери височината на слънцето.

— Пладне е вече. Време е да започваме.

— Защо сега?

— Под пладнешко слънце те са най-лениви.

— О… — Оплаквача не одобряваше това. Дълга сянка имаше намерение да хване някоя от големите гладни сенки, да я обучи и да я прати да издирва Ловеца на души. Според Оплаквача планът му беше глупав. Мислеше, че начинанието е твърде сложно и ненужно. Те знаеха къде е тя — по-разумно беше просто да я нападнат с повече войници, отколкото тя би могла да се справи. Но Дълга сянка искаше драматизъм.

Което изглеждаше твърде рисковано. Той можеше да пусне на свобода твар, която нищо на света да не е в състояние да овладее. Оплаквача не искаше да участва в това, но Дълга сянка не му оставяше никакъв друг избор. Беше майстор да поставя пред свършен факт.

Няколкостотин души се изкачваха по стария път към равнината и теглеха затворен черен фургон, обикновено влачен от слонове. Но нито едно животно не би припарило до капаните за сенки, колкото и бой да изяде. Само войниците на Дълга сянка се бояха от господаря си повече, отколкото от онова, което можеше да ги сполети там. Него го познаваха.