Глен Кук - Стоманени сънища

— Все още ли имате съмнения, господарке?

— Съмнения? В какво?

— В Кина. Имаме ли благоволението й, или не?

— Имаме нечие благоволение. Ще приема, че е на Кина. Не съм виждала толкова невероятно нещо, откакто съпругът ми… Нямаше да повярвам, ако не бях тук.

— Те са живели цяло поколение под управлението на Сенчестите господари. Никога не им е било позволено да вършат нещо, освен онова, което им наредят. Наказанията за неподчинение са били страшни.

Донякъде бе заради това. Както и заради волята да се съпротивляват на потисничеството. А може би и Кина имаше нещо общо. Нямах намерение да гледам зъбите на харизания кон.

Повечето от пленниците си бяха отишли. Бях задържала двама, за да ги разпитам.

— Сега ще се срещна със Синдху и Мъргън — казах на Нараян.

Те дойдоха. Синдху си оставаше Синдху — плещест, безстрастен и немногословен. Той ми разказа какво е видял. Съобщи ми, че там имаме приятели. Щели да останат, готови да служат на своята богиня. Каза ми и че Могаба бил упорит и възнамерявал да се държат до последния човек и не го било грижа, че в Деджагор върлуват болести и глад.

— Могаба иска да бъде вписан в Аналите — обясни Мъргън. — Същият е като Знахаря в онези времена, когато Отрядът е страдал най-тежко.

Мъргън бе на около трийсет години. Напомняше ми на Гарвана. Беше висок, жилав и постоянно тъжен. Той беше знаменосецът на Отряда и се учеше от Знахаря за летописец. При нормални обстоятелства след двайсет години по пътя можеше да стане капитан.

— Защо дезертира? — не му подобаваше, въпреки мнението на неговия командир.

— Не съм дезертирал. Едноокия и Гоблин ме изпратиха да ви намеря. Мислеха, че ще мога да се промъкна, ала грешаха. Не ми помогнаха достатъчно.

Едноокия и Гоблин бяха средна ръка магьосници, стари като греха, и непрекъснато се дърлеха помежду си. Заедно с Мъргън те бяха остатъците от Черния отряд, дошъл от Север, последните, избрали Знахаря за капитан, които ме бяха направили негов лейтенант.

Разговаряхме. Той ми съобщи, че мъжете, които бяхме набрали във войската, поела на юг, недолюбват Могаба.

— Той се опитва да превърне Отряда в кръстоносци. Не го вижда като воинско братство на отхвърлените. Иска да бъде група религиозни войни.

Синдху се намеси:

— Те се кланят на богинята, господарке. Те мислят. Но техните ереси са гнусни. По-лоши от липсата на вяра.

Какво намекваше той? От продължителния разговор така и не ми стана ясно. Никой безбожник не можеше да проумее онези мънички разлики в доктрината, които предоставят на истинските вярващи оправдание, за да извършват зверства. Достатъчно трудно е да приемеш факта, че те наистина вярват в онези глупости, които налагат вероизповеданията им. Винаги се чудя дали не ме разиграват със сериозни лица.

Тези двамата ми казаха много неща, които трябваше да осмисля. Опитах се. Но вече бе сутрин. Дали съм спала или не — време беше да повърна. И повърнах.

Призрачните вестоносци на Дълга сянка го предупредиха за завръщането на Оплаквача далеч преди самият той да се появи, затова Господарят на сенките отиде да го причака там, където той щеше да кацне. И зачака. Чака ли чака. И все повече се тревожеше — дали малкият парцал не го бе предал в последния момент?

Не, казаха сенките. Не. Той идва. Идва.

Бавеше се. Гърчеше се в смъртна агония. Никога не бе изпитвал такава болка, никога не бе страдал толкова дълго. Болката замъгляваше разума му. Само огромната дарба крепеше остатъците от него. Знаеше само, че трябва да продължи, че ако се поддаде на болката, ще падне от небето и животът му ще свърши сред пустинята.

Пищя, докато не пресипна, докато вече не можеше да издаде и звук. А отровата продължаваше да пъпли из старата му плът, да го разяжда жив, да усилва все повече болката.

Бе загубен. Никой не можеше да го спаси освен онзи, който искаше да го унищожи.

Сияйните кули с кристални върхове на Наблюдателницата се издигнаха над хоризонта.

Оплаквача бе само на няколко левги оттук, казаха сенките, и почти не са му останали сили да продължава. Бил хванал жената, но инак бил сам.

Започваше да добива смисъл. На Оплаквача му се бе наложило да се бори. Сенджак се бе оказала по-силна от очакването. Нека Оплаквача я докара тук. Само да успее. След като получеше жената, Оплаквача вече му беше непотребен. Нейните знания щяха да са достатъчни.

После дойдоха сенки нейде отдалеч и му донесоха новина, която го накара да заругае още преди да я е изслушал докрай.