Глен Кук - Стоманени сънища

Вътре беше тъмно. С докосване Нараян ни накара да спрем. Той бе търпелив ловец. Повече, отколкото аз, ако бях на негово място — знаеше, че луната скоро щеше да изгрее и да разпръсне мрака. Докато приближавахме шатрата, сиянието й вече се забелязваше.

Нараян пое напред — бавно, уверено, съвсем безшумно. Оръженосците му бяха също толкова добри. Дори и дъха им не чувах.

Аз трябваше да разчитам на свръхестествените си сетива, за да не се спъна в нещо. Усещах присъствието на Господаря на сенките, но не можех да установя къде точно се намира.

Нараян като че знаеше накъде да върви.

Отпред сигурно имаше завеси — никаква светлина от огъня навън не се процеждаше до нас. Как ми се искаше да има поне лъч светлина!

И я получих — неочаквано. Достатъчно, че да разбули ужасната истина.

Тъкача на сенки се намираше вляво от нас, седнал в поза лотос, и ни наблюдаваше зад мрачна маска на звяр.

— Добре дошли — поздрави той. Гласът му наподобяваше съскане на змия. Беше слаб, едва се чуваше. — Чаках ви.

Значи сенките, в края на краищата, не се бяха подлъгали.

Той се досети какво мисля.

— Не сенките, Доротея Сенджак. Знам какво мислиш. Скоро ще знам и всичко онова, което е в ума ти. Нагла кучко! Мислеше си, че ще ме превземеш с трима невъоръжени мъже и един меч?

Нищо не казах. Нямаше какво. Нараян се размърда. Направих незабележим жест — сигнал за Удушвачите. Той се вкамени. Имахме шанс, ако Тъкача на сенки наистина вярваше, че тези мъже са невъоръжени.

После заговорих.

— Ако си мислиш, че ме познаваш, значи изобщо не ме познаваш. — Исках той да се приближи. Да застане там, където Нараян можеше да го достигне. — Черна майко, майко Кина, чуй! Твоята дъщеря те зове. Помогни ми, майко моя.

Той не помръдна. Удари ме с нещо невидимо, което ме отхвърли десет стъпки назад и изтръгна стон от мен.

Дисциплината, която проявяваха Нараян и оръженосците му, ме смая. Те не се втурнаха към Тъкача на сенки, нито дойдоха при мен и не се отделиха от мишената си. Помръднаха малко и сега равновесието и разположението им бе по-добро. Нагласиха се почти незабележимо.

Тъкача на сенки бавно се изправи — мъж, измъчван от болки — и се подпря на патерица.

— Да. Сакат. Който няма никога да оздравее, защото единственият ми съюзник не би ми оказал помощ, за която може и да съжалява, когато реши, че вече не съм му полезен. И за това трябва да благодаря на теб. — Той протегна ръка. Почти невидимо въже от индигов огън се изви от пръстите му към мен. Той дръпна. Въжето ме повлече напред. Болката бе мъчителна. Едва успях да сдържа своя вик.

Той искаше да крещя. Да събудя лагера, за да покаже на своите некадърници какво е постигнал, въпреки тяхната липса на бдителност. Искаше да си играем на котка и мишка.

Зад гърба му стената на шатрата се разкъса. Два кинжала разрязаха платното и вътре влетя Рам. Тъкача на сенки се обърна. Рам го блъсна, той се препъна и залитна към Нараян.

Нараян и неговите оръженосци се движеха като нападащи мангусти. Нараян уви румела си около гърлото на Тъкача на сенки толкова бързо, че очите ми настояваха, че е било магия. Оръженосците сграбчиха крайниците му, преди да изгуби сили.

Пурпурното въже ме пусна и шибна един от оръженосците. Очите на мъжа се разшириха. Той потисна своя крясък и се опита да удържи хватката си, ала не успя.

Тъкача на сенки изплющя с въжето към Нараян.

Очите на Нараян се оцъклиха и той отпусна румела. Тъкача на сенки се обърна към другия оръженосец.

Рам сграбчи изотзад Сенчестия за врата и за хълбоците и го вдигна над главата си. Тъкача на сенки изплющя с въжето към него. Рам сякаш бе неспособен да чувства болка. Падна на едно коляно и прекърши Тъкача на сенки върху другото.

Чух как костите му изпращяха. Земетръсен писък би огласил света, ако Нараян не беше толкова добър с румела. Той уви шията на Тъкача в полет, когато Рам го метна надолу. И когато писъкът се помъчи да се изтръгне от гърлото му, то вече бе стиснато в стегната примка.

И Рам, и Нараян държаха здраво Сенчестия.

Кинжала влезе в шатрата и нехайно заби кинжала си в сърцето на Тъкача на сенки.

— Знам, че вие си знаете работата, но все пак да не рискуваме.

Съществата като Тъкача на сенки притежават невероятна жизненост. Кинжала беше прав. Дори и пронизан няколко пъти, удушен, с пречупен гръбнак, той продължаваше да се бори. Рам, Нараян и двамата оръженосци го удържаха. Намесих се и помогнах на Кинжала да нанесе още няколко удара.