Глен Кук - Стоманени сънища

Смахнати хора. Всичко това — само за някаква болка. Относително малко страдание. Може би не толкова малко за тях, живеещите като полубогове. Сигурно за тях любовта бе нещо по-важно, отколкото за простосмъртните.

Радишата бе застанала ужасно близо и го гледаше втренчено. Беше набърчила чело като човек, който се опитва да си спомни нечие лице.

Нямаше какво да губи. Намигна й.

Веждата й се вдигна — и това бе нейната единствена реакция. Но престана да го оглежда — престори се, че се интересува от брат си и жената, която той мислеше за Господарката.

Знахаря отново се умисли. И, потънал в своя вътрешен пейзаж, не забеляза как гарваните, един по един, отлитат.

Макар че имаше по-големи възможности, Ловеца не държеше да се покаже като Господарката. Колесницата беше най-обикновена, тиха. Седнал до кочияша, Знахаря стискаше копието и се чудеше за какво ли си говорят там долу. Принцът и сестра му бяха приели да ги закарат, защото от небето отново ръмеше.

Дъждът идеално подхождаше на настроението му.

— Дий! — провикна се кочияшът.

Знахаря съзря внезапен проблясък в една алея, към която се приближаваха. Щом се обърна, към тях се стрелна ослепително кълбо от розов огън, голямо колкото юмрук, и се разби в лявата врата на колесницата. След него изскочи и още едно, удари предницата на каляската и избухна ярко. Конете пощуряха и се изтръгнаха от впряга. Трето кълбо удари колесницата и строши едно от задните колелета. Возилото се наклони и едва не се преобърна. Знахаря скочи и успя да го предотврати. Когато то отново се килна обратно с трясък, той се строполи на пътя от другата му страна.

Откъм алеята нападнаха мъже.

Знахаря дръпна вратата. Ловеца и Радишата бяха в несвяст. Принцът се рееше замаян, но в съзнание. Знахаря го сграбчи за пищните одежди и го измъкна.

Кочияшът горе извика.

Знахаря претърси задната част на тлеещата колесница и се натъкна на нещо, подобно на плаващ във въздуха парцален вързоп. Бодна го с копието, което продължаваше да стиска.

Вързопът нададе вой.

Кръвта на Знахаря се смръзна в жилите.

Оплаквача бе придружен от още трима мъже. Нападнаха го.

Принцът се олюля пред колесницата, извадил контешкия си меч и съсече изотзад единия от мъжете.

Оплаквача нададе вой и диво размаха ръце. Знахаря го прониза отново. Целият път тътнеше и се клатушкаше. Запокитен повторно срещу колесницата, на Знахаря му се стори, че ребрата му поддават. Тътенът сякаш отекваше до безкрай в дълбок каньон. Последната му ясна мисъл беше „О, не пак!“. Току-що бе оздравял от тежка рана.

Когато Знахаря дойде на себе си, хора се суетяха наоколо като подплашени мишки. Радишата коленичеше над брат си. Зяпачите, запазили самообладание, бяха примъкнали встрани нападателите. Двама като че изглеждаха мъртви, а третият — тежко ранен. Знахаря се изправи на колене и натисна с пръсти ребрата си. Имаше болка, но не като от счупено. Беше се отървал само с натъртвания. Отиде при Радишата и попита:

— Лошо ли е пострадал?

— Мисля, че само е изпаднал в безсъзнание. Не виждам рани. — Не го поглеждаше. Нагоре откъм улицата се носеха викове. Закъснялата помощ пристигаше.

Знахаря погледна в колесницата.

Ловеца на души я нямаше.

Оплаквача — също.

— Той ли я отведе?

Радишата вдигна глава. Очите й се разшириха.

— Ти! Струваше ми се, че има нещо познато…

Дали магията на Ловеца на души бе издъхнала и сега той отново си изглеждаше същият?

— Къде е тя?

— Онова, което ни нападна…

— Магьосник на име Оплаквача. Също толкова могъщ и силен, колкото Сенчестите. Сега работи за тях. Той ли я отведе?

— Мисля, че да.

— Проклятие! — Знахаря се наведе предпазливо, вдигна копието и се подпря на него. — Хей, вие! Махайте се оттук! Прибирайте се. Пречите. Чакайте! Някой видя ли какво се случи?

Неколцина свидетели признаха.

— Онази твар, която избяга. Накъде тръгна?

Те посочиха алеята.

Подпирайки се на копието като патерица — освен натъртените ребра и глезенът му беше лошо изкълчен — той закуцука подир нея.

Там нямаше нищо. Оплаквача си бе отишъл, а заедно с него и Ловеца.

Докато Знахаря се връщаше, той осъзна какво означаваше обезсилването на нейната магия. Той беше свободен. Поне засега, свободен.

Прабиндрах Драх седеше. Зяпачите, разбрали, че са нападнали техния принц, се гневяха и заплашваха оцелелия нападател. Знахаря изрева:

— Дръпнете се! Той ни трябва жив. Прибирайте се, казах. Това е заповед!