Глен Кук - Стоманени сънища

Радишата го изгледа строго. Вече не беше толкова открит, колкото преди да хвърли око на Господарката. Бе намислил нещо и за първи път в живота им не споделяше със сестра си. Това я тревожеше. Но каза само:

— Губиш си времето. Вали. Никой не ходи в Градината на дъжд.

— Няма да вали дълго.

Вярно — само преваляваше. Нещо обичайно за това време на годината. Истинските дъждове щяха да започнат чак след месец. Ала все пак… Тя усещаше, че той не бива да ходи в Градината тази вечер — без да има реални основания за своето предчувствие.

— Влагаш твърде много. Намали темпото. Накарай я да работи по-усилено.

Той се ухили. Трябваше да й признае — тя може и да е убийца, но успя да го накара да се усмихне.

— Не ме мисли за толкова увлечен, че да се откажа от двореца.

— Не съм си го и помислила. Но тя се е променила, откакто се върна, и затова съм загрижена.

— Признателен съм ти. Но се владея. Талиос е моята първа любов, а нейната — Отрядът. Ако е намислила нещо, то е да се увери, че няма да се отметнем от уговорката.

— Това може и да е достатъчно. — Що се отнася до Отряда, Радишата все още витаеше над бездната между позициите на Прабиндраха и на Пушека.

— Как е Пушека? — попита той.

— Още не е дошъл на себе си. Казват, че няма воля да оздравее.

— Кажи на тези пиявици, че ще е по-добре да се оправи — за тяхно собствено добро. Искам да знам какво се е случило. Искам да знам каква е била тази твар. Искам да знам защо е искала да го убие. Нашият Пушек кроеше нещо, което би могло да ни унищожи.

Бяха обсъждали това нееднократно. В поведението на Пушека имаше намеци, предвещаващи зло. Докато не научат истината, те подозираха, че над главите им е надвиснал меч.

— Не ми каза как ти се струва.

— Според мен всеки, който те види, ще реши, че изглеждаш като принц по кръв, а не като зарзаватчия, комуто някой е навлякъл одежди не по мярка и го е нарекъл принц.

Той се изкиска.

— Права си — по своя жлъчен начин. Никога досега не ме е било грижа как изглеждам. Нямаше кого да поискам да впечатля. Време е да тръгвам.

— Ами ако този път искам да дойда и аз? — предложи тя на шега, за да види как ще се загърчи.

— Защо не? Приготвяй се. Сигурно ще е забавно да видим реакцията й.

И заповядва? Братът на Радишата се издигна в очите й. Значи не бе чак дотам хлътнал.

— Няма да се бавя.

И наистина не се забави — даването на нареждания на онези, които се грижеха за Пушека, й отне повече време, отколкото да се наконти за излизане.

Знахаря, все още в облика на Шадар, се подпираше на копието със знамето на Отряда. Беше отегчен. Бдителността му бе притъпена. Чувстваше се потиснат. Започна да се отчайва, че ще успее да избяга, бе готов да прати всичко по дяволите и да се опита да се измъкне при първата най-малка възможност.

Прабиндрахът Драх и Ловеца на души бъбреха и се смееха под книжните фенери, докато градинската прислуга сновеше край тях. Не забелязваха нищо друго освен себе си. Изненадващата гостенка — Радишата, зъзнеше на студа, напълно пренебрегната.

Знахаря се бе оплакал, че отделят толкова много време на принца и недостатъчно — на подготовката на войниците. Ловеца се разсмя и му каза да не се тревожи — тя можела да му е вярна завинаги, а това било само политика.

Нямаше да й устои още дълго. Тя го разгроми, вкара го в отчаяние… Още малко и щеше да се предаде. И после тя щеше да спечели всичко.

Дали не трябваше да се предаде. Може би, след като нанесе този последен удар, тя щеше просто да си тръгне, да се върне на север, където я очакваше много по-добро бъдеще. Понякога тя отваряше дума за отправяне на север.

Да си неин спътник бе жестоко. Тя го превърна в нещо повече от трофей. Понякога говореше за своята вътрешна същност — когато онова, в което бе избрала да се превърне, й натежаваше твърде много. В тези мигове, когато тя представляваше човешко същество, той бе най-уязвим. Тогава му се искаше да я утеши. Беше сигурен, че е искрена, че това не е тактически ход. В подхода си към завоюването тя не проявяваше коварство.

Потънал в размисъл, той доста късно забеляза, че Радишата му обръща повече внимание, отколкото заслужава един телохранител. Незабелязано, тя го подлагаше на внимателен оглед. Това го стресна и разтревожи, но после остана само любопитството. Защо? Нещо в облика му не бе наред ли? Нямаше как да се разбере. Той никога не бе виждал мъжа, на когото трябваше да се преструва.

Замисли се какво ли прави Господарката, какви ли отношения гради. Дали в отмъщението на Ловеца нямаше и още нещо? Дали тя искаше не само да го прелъсти и да изнасили сърцето му, но и Господарката да си намери някой — и после тя да й извести, че Знахаря, в края на краищата, е жив?