Альберт Санчес Пиньоль - Хладна кожа

Една сутрин ме събудиха нови шумове. От леглото се вгледах в Анерис. Седеше на колене върху масата. Държеше една от дървените обувки на Батис и играеше на някаква колкото проста, толкова и изнервяща игра: вдигаше я с протегната ръка и я пускаше да падне.

Туп, се чуваше, когато земното притегляне я блъсваше в също така дървената маса. Никога няма да свикне с гъстотата на нашия въздух, безкрайно по-лек от водата, стихията на нейния свят.

Докато наблюдавах играта, облак мисли добиваше форма. Фигурата й растеше, обаче нарастваше и нейната недобронамереност. Въпросът не бе в това, което правеше, а в това, което не правеше. Батис бе мъртъв, а тя не изразяваше никакво чувство — нито за, нито против. В каква действителност живееше?

Не беше нужно да съм ясновидец, за да разбера, че бе живяла с гръб към Батис Каф и че ще живее с гръб към мен. Аз смятах, че тиранията на Батис действа като човешка дига, която задържа Анерис. Но след като тя се проби, оттам не потече нищо. Дори не бях сигурен, че чувствата, които тя би трябвало да е изживяла на фара, са подобни на моите. Дори се попитах дали е възможно този конфликт да й харесва, дали нейното самолюбие не се ласкае от това, че тя е наградата, за която воюват два свята.

Изхвърлих дървената обувка през балкона. Хванах я за бузите с две ръце. Прегръщах я и в същото време я затварях в затвор. Исках да разбере, че ми причинява повече болка от всички индови взети заедно. Исках да ме гледа, в името на свети Патрик, да ме погледне и може би да види един почтен мъж, без големи амбиции. Мъж, който търси само едно кътче, където да живее спокойно, далеч от всичко и от всички, от жестокостта и от жестоките. Нито тя, нито аз бяхме избирали условията на този грозен, студен, а сега и изгорен остров. При все това щеше да е нашата родина, докато живеехме тук, независимо дали ни харесва, или не, и на нас се падаше задължението да го направим обитаем. Но за да го постигна, се нуждаех тя да види в мен нещо повече от две въоръжени ръце.

Не знам в кой момент престанах да крещя и да я дърпам за бузите, за да започна с плесници. Бях така вбесен, че границата между обидата и насилието се превръщаше в цигарена хартия. Отвърна ми. Когато тя ме удряше с ципестите си ръце, имах чувството, че ме налагат с мокра кърпа по лицето. Когато аз й удрях плесници, не беше омраза, а безсилие. С последния удар я проснах на леглото. Лежеше свита като котка и ме чакаше на нокти.

Отказах се. Защо да се трепя? Какво печелех, като я биех? Нейното мълчание, нейното презрение, всичко ми показваше, че бях допълнение към нейните интереси и никога няма да съм нещо повече. Най-после разбирах пропастта, която ни разделяше: аз бях потърсил убежище в нея, а тя — във фара. Никога не са съществували толкова близки и толкова противоречиви принципи. Но това познание караше ли ме да я желая по-малко, да се нуждая по-малко от нея? Не. За нещастие, не. Тя въздействаше върху моята любов, както вулканът върху Помпей: разрушаваше я и същевременно я запазваше непокътната.

Също така е вярно, че тази бурна сцена успя да отпуши мозъка ми. За пръв път от смъртта на Батис се освобождавах от вътрешната си изолация. Краката ми ме отведоха извън фара. Едно толкова просто действие, като вдишването на студен въздух ме съживяваше извънредно много. Благотворното му влияние се разпростря до бузите ми. Не беше нужно да ги виждам, за да забележа, че придобиваха цвят на роза. Мина доста време, преди да усетя, че ме наблюдават.

И този път бяха в края на гората. Шест, седем, осем, може би и повече. Биха могли да се възползват от случая и да се нахвърлят върху мен в смъртоносна надпревара, но не го правеха. Оставих се на тяхното благоволение. Въпреки че Батис бе стрелял по време на примирието, въпреки нашата подлост, те ми даваха последна възможност.

Историята на фара не бе история на съвършения разум. Би могло да се повярва, че тръгнах към тях щастлив да приложа най-сетне на практика идеята си за преговори. Това е вярно, да. Толкова вярно, както и че това не бе първият порив, който ме развълнува: видях ги и се почувствах обнадежден да си върна триъгълника. Вдигнах голите си ръце. Отправих се към гората, без да бързам, но решително, а единственият шум на света беше скърцането на снега под стъпките ми. Бях готов да разгърна всичките си мимически способности.

Какво ли са си помислили? Любопитството обогатяваше очите им. В тях се виждаше нещо от пронизващия интерес на техните деца. Телата им бяха в пълна готовност, но спокойни. Едни ме гледаха в очите, а други — в ръцете. Бих могъл да тълкувам по хиляди начини всяко тяхно премигване и си помислих, че взаимното любопитство би било прекрасно средство срещу насилието.