Альберт Санчес Пиньоль - Хладна кожа

Незабавно един индов се опита да влезе във фара и получи удара с брадва, предназначен за мен. С другата си ръка Каф грабна една цепеница, вдигна я като сопа и излезе.

— Батис! — извиках аз, като едва се довлякох до прага. — Върнете се!

Той тичаше по гранитната скала по права линия. Последва страхотен скок в бездната с разтворени ръце. За миг повярвах, че лети. Индовите го нападнаха от всички страни. Излизаха от тъмнината, крещяха с радостта на убийци, която никога не бяхме виждали. Двама скочиха върху него, но Батис ги избегна с ловко преобръщане в калта. Веднага се превърна в център на един кръг. Индовите искаха да се приближат, а той въртеше брадвата и дървото като малки вятърни мелнички. Един индов увисна на гърба му и виковете се усилиха. Батис се опита да го рани. Много трудно. При тази маневра загуби една жизненоважна секунда и кръгът около него се стегна. Ужасяващо. Батис не обръщаше внимание на раните, които увисналият на гърба му индов му нанасяше, и продължаваше да удря в празното пространство, отблъсквайки останалите. Но те нямаше да проявят милост.

Аз си губех времето. Качих се по стълбите с една ръка на перилата, а другата притисната към черния ми дроб, който ужасно ме болеше от ударите. Една от пушките бе наблизо. Излязох на балкона с оръжието в ръце. Вече ги нямаше. Нито индовите, нито Каф. Тишина. Само леденият вятър на острова.

— Батис! — извиках още веднъж в пустотата. — Батис, Батис!

Нямаше го и нямаше да се върне.

Докато бях на фара, изпитах целия спектър от мъчения. Поне така смятах. Дните след смъртта на Каф донесоха ново изпитание. Противоречивите отношения, които бяхме поддържали, добавиха още объркване в душата ми. Неясната болка, която свиваше сърцето ми, въздействаше на раната като огромно количество сол. И нещо като колеблива тъга, която не знаеше накъде да поеме. Понякога плачех с продължителни ридания като децата, понякога се смеех дръзко, а по-често правех и двете едновременно. Не можех да разбера себе си.

Възможно ли е да тъгуваме по някого, за когото никога не бихме казали добра дума? Да, но само на фара, където ценността на корабокрушенците се преценяваше според пробойните на техните недостатъци. На фара, където и най-далечната човещина ни сближаваше. Батис бе човек радикално чужд на моята природа. Но той също така беше последният човек, когото бях видял в живота си. Сега, когато вече го нямаше, изпъкваха неговите качества на непоклатима скала и на брат по оръжие. Под тежестта на тази така неясна скръб, едновременно изнервяща и апатична, ми бе невъзможно да отделям смъртта от действителността. Когато поправях нанесените поражения и запълвах доколкото можех отбранителните ями, когато вършех всичко това, говорех с него на висок глас. Сякаш все още ми се налагаше да понасям дрезгавия му глас, резките му обноски, неговото „zum Leuchtturm“ всяка вечер. Често го търсех, за да съгласувам наблюдението или някакъв строеж, и се сблъсквах с въздуха. Когато проумявах, че го няма, че никога вече няма да го има, нещо вътре в мен се свиваше.

Не зная колко дни или седмици живях подчинен на този вид парализа, по-скоро душевна, отколкото физическа. Предполагам, че ме движеше единствено придобитата инерция. Батис беше мъртъв, а аз действах механично. Срещу враждебните елементи двама мъже заедно са цяла армия — бяхме го доказали многократно, — а един почти нищо не струва. Моите надежди се основаваха на възможността да се установи диалог с неприятеля. Но самоубийството на Батис саботираше самата тъкан на тази стратегия. Защо им бе да искат мир сега, когато можеха да ме убият без затруднения? Защо да водят преговори, след като Батис ги бе обстрелвал? Почти нямах муниции. Въоръжението на защитата бе намаляло наполовина. Още едно-две нападения, и фарът щеше да рухне. Бях сам и на практика беззащитен.

Затова ме плашеше толкова много позицията, която приемаха индовите. След смъртта на Каф последва пълно затишие. Не нападаха острова. Не можех да повярвам, че вълните са така невероятно спокойни. Нощите отминаваха без новини. Аз на балкона, подпрял пушката на перилата, а тя безмълвна, слава Богу. Призори се чувствах като празна бутилка.

През тези дни на личен траур не общувах с Анерис. Дори не я докосвах, макар че спяхме заедно в леглото на Батис. Към моята криза на самота се прибавяше дистанцираното й и студено поведение. Това ме смазваше. Сякаш нищо не беше се случило. Събере дърва — носи ги; напълни кофите — носи ги. Съзерцава вечерта. Спи. Буди се. Действията й са ограничени, никога не надхвърлят най-елементарните операции. В ежедневието си се държи като работниците, закрепостени към лостовете на промишлен стан с онези повтарящи се движения, присъщи на многобройните тела, обитаващи лудниците.