Но този фар бе царство на страха. Нека си представим насекомо с жило, което влиза в ухото ни. Така ме завладя съмнението, изведнъж и с болка. Започнах да си задавам въпроси и въпросите станаха по-силни от моите събеседници: ами ако се бореха за нещо повече от притежанието на едно океанско островче? В края на краищата за какво им беше тази безплодна земя, нейната абсурдна растителност и острите й камънаци? Може би, само може би това, което желаеха, беше нещо много по-възвишено: същото, което и аз желаех.
Усетих, че вече не съм център на внимание на индовите. Извих врат. Зад мен на балкона се появи фигурата на Анерис. Индовите гледаха нея, а не мен. Можех да надуша тревожността на Анерис. Вкопчваше се в парапета с две ръце, безсилна пред случващото се. Може би смяташе, че чувствата, които ме свързваха с нея, не бяха достатъчно силни и ще я предам на индовите. Грешеше, разбира се.
Самата възможност да ми поискат Анерис рушеше волята ми да продължа напред. Колкото повече скъсявах разстоянието, толкова по-трудно ми ставаше да продължавам напред. Краката ми забавиха ход още преди да им дам заповед за това. Снегът престана да скрипти.
Слънцето се носеше над нас, облаците го превръщаха в малък позлатен диск. Бях много близо до гората, до тях. Дебел корен се показваше и скриваше под земята като тялото на голяма змия. Един от ботушите ми го настъпваше. Там оттатък някои индови настъпваха същия корен. Никога не сме били толкова близо. Но това бе всичко.
Доста време останах така, като забит в земята. Индовите чакаха. Какво очакваха? Да им предам Анерис? Единственото, което можеха да искат от мен, бе единственото, което аз не можех да им дам. А каквито и да бяха конфликтите между Анерис и тях, аз никога не бих могъл да ги разреша. Бих се радвал да им кажа, че дори моят живот подлежи на преговори. Но живот без Анерис, никога. Бих могъл да живея обречен без любов, ако трябва, но не можех да живея без Анерис. Какво ме очакваше, ако я загубех? Смърт без живот, живот без смърт. Кое бе по-лошо? Вледеняващо лято, или изгаряща зима? И така до края.
Тя ми помогна да видя това, което криеха прожекторите на фара; накара ме да видя, че врагът може да бъде всичко друго, но не и звяр. Никога не може да е звяр, никъде, а може би там, на острова, по-малко от където и да било. Без нея никога нямаше да узная истината и само тя можеше да ме научи какво е истината. Но докато вървях по пътя към истината заедно с Анерис, беше неизбежно у мен да се разпали страст към Анерис, да я заобичам, както само корабокрушенците могат да обичат живота: отчаяно. Затова всичко бе така тъжно, защото фарът ми разкриваше, че знанието на истината не променя живота.
Ако в този миг бях вдигнал пръст, мълнии щяха да ни поразят от всички краища на вселената. Не вдигнах никакъв пръст, разбира се, върнах се назад.
Вниманието ми привлече една незначителна подробност: снегът не скриптеше така звучно, както преди няколко минути, когато се отправях към тях. Беше лесно за разбиране. Снегът вече беше улегнал, краката ми се побираха точно в ямките, които бях направил на отиване.
Останалата част на деня прекарах в подреждане на къщата. Свадата с Анерис я бе превърнала във вехтошарски склад. Подредих я, както можах. Нея я нямаше. Изчезна малко след като аз влязох във фара. Ще се върне.
Преди да се стъмни, влезе през трапа, свенлива и изплашена. Ако се е бояла от насилие, грешеше. Не й обърнах внимание. Още доста време посветих на занимания с трион и чук. След това седнах на поправената маса, пушех и пиех джин, сякаш бях сам. Анерис се беше сгушила зад желязната печка. Можех да видя половината й силует; стъпалата, коленете и ръцете, прегърнали краката. Понякога показваше главата си наполовина и ме следеше.
Допих бутилката. Държахме шишетата в един голям сандък, превърнат в изба, на горния етаж при прожектора. Можеше да се наложи отново да се бием още тази нощ, при все това не се боях да се напия. Но когато се отправих към стълбичката, размислих. Изкарах я от скривалището й, като я влачех за единия крак. Накарах я да се изправи, за да я поваля с плесница, толкова силна, че на другия ден дланта ми още беше червена. Тя не помръдна от земята, сви се на кълбо и плачеше.
Боже мой, как я желаех. Но тази нощ най-голямата обида, която можех да й нанеса, бе да не я докосвам.
Бях пиян три дни и три нощи. Или може би бяха повече. Алкохолът и времето играеха на криеница. Пиянството бе място, където хрумванията се въртяха в спирала. И нищо повече. Пиех и така живеех зад завесата, сякаш представлението нямаше да започне никога. Понякога, след залез-слънце, правех опит да отбранявам балкона. Единственото, което постигах, беше да заспя сред етилови изпарения. Сутрин пръстите ми бяха морави. А допирът с железния спусък за малко да ме принуди да ампутирам показалеца си. Живеех, защото индовите планираха много добре последното си нападение; живеех единствено благодарение на страхопочитанието, придобито чрез изстрели. Каква жалка утеха.
Читать дальше