Альберт Санчес Пиньоль - Хладна кожа

Естествено, заплахите на капитана бяха кух израз на суета. Аз бях само пречка и така се отнасяха с мен. По едно време си свали фуражката и се развика. Налагаше подчинените си с фуражката и им крещеше на смесица от френски и китайски или нещо друго и докато се усетя, вече ги нямаше. Все още ги чувах по стълбите на фара. Равни части заповеди, ругатни и обиди се преплитаха безотговорно. След това — нищо. Отидоха си, както бяха дошли. Морето беше по-развълнувано от обикновено; някои вълни удряха фара и тракаха като камък върху камък. Други напомняха лъвски рев. Много хора са виждали призрак, но аз имах чувството, че съм първият човек, посетен от цяла група. А може би призракът бях аз.

През целия ден не мръднах от балкона. Действителният обект на моето внимание беше моето собствено любопитство. От толкова много време не бях виждал група хора, че всичките им движения ми се струваха изключителни. Преди да си отидат, поправиха къщата на метеоролога. Вършеха го с нежелание, принуждавани от заповедите на капитана. Когато вятърът беше подходящ, можех да чуя шума от инструментите и яростния глас на този мъж. Но дори той не влагаше старание. Караше им се прекалено театрално, нещо средно между неговото задължение и желанието му да отплава колкото се може по-скоро. Видях малък стълб от дим, също и човешки фигури. Сега капитанът повече пиеше, а по-малко пушеше. Почти не обръщаше внимание на това, което младият евреин му предлагаше. Отпиваше направо от една манерка, като си показваше гърба, когато той проявяваше прекалена настойчивост. Искаше да си отиде.

Какво са нашите чувства? Новини, които ни осведомяват за нас самите. Корабните лодки напуснаха плажа преди да се стъмни, а аз не чувствах нищо, нищо, дори носталгия. Корабът се стопяваше на хоризонта. Коминът на метеоролога димеше. Зад мен трапът изскърца и се отвори. Не беше нужно да се обръщам, знаех, че е тя. Кой знае къде се беше крила.

Възстанових силите си, като изядох една консерва с бакла. Подсвирвах с уста и Анерис незабавно ми се подчиняваше. Прибра масата и се съблече бързо-бързо. Посвоему беше доволна. Предполагам, че моето пиянство е било непредвидено и объркващо събитие за нея. Но не беше така. Ето, бях верен и не изисквах повече от това, което тя искаше да ми даде. Аз също се събличах. Свалях си последния пуловер, когато тя промени позата си. Прави електрическа гримаса. Сяда с кръстосани крака. Пее говорейки, или говори пеейки.

Кръвта отново потече във вените ми. Да стегна блиндажа на вратата, да запаля светлините на фара, да разпределя малкото муниции, които ми оставаха. Трябва ми една сигнална ракета под ръка, Боже мой, остават ми много малко. Всичко наред ли е? И да, и не. Всичко беше наред, да. Нещата бяха така добре подредени, че вече не се нуждаеха от мен.

Индовите нахлуха на острова от източния и от западния бряг едновременно. Бяха две малки групи, които преди нападението се събраха в гората. Приближиха се до фара със скокове. От време на време светлините на фара осветяваха по две очи. Някои бяха металнозелени на цвят. Докато се прицелвах в тях, си припомних един стар боен наръчник от съпротивата: бунтовниците ще нападат една укрепена позиция единствено през нощта и при условие, че разполагат с числено надмощие, особено в случай на по-слабо въоръжение. А ако могат да избират между две вражески позиции, винаги ще се спират на по-малко укрепената. Може да изглежда просто здрав разум, но на бунтовниците по призвание са им нужни големи уроци по здрав разум.

Изчезнаха и минута по-късно виеха на другия край на острова. Редът на нещата вече не изискваше този мъж, моя милост, който спокойно чистеше пушката си, докато слушаше изстрелите. Този мъж, който се преструваше на глух, когато друго човешко същество се бореше за живота си там, на същия ъгъл. И като си помислим, какво бих могъл да направя? Да съобщя на капитана, че ни заобикалят един милион индови? Да изляза от фара сега, посред нощ? Преброих поне девет изстрела и ми хрумна единствено, че би трябвало да бъде забранено да се прахосват муниции така глупаво.

На другия ден отидох дотам. Много гъстата мъгла не ми позволяваше да го видя, докато не стигнах почти до вратата. Беше горе-долу жив, доколкото можех да видя. Като зелка в главата и с подпухнали очи. Все още беше облечен като застрахователен агент. Островът никога не бе виждал по-неподходящо облекло. Ако бях запазил дори бледа сянка от чувство за хумор, щях да прихна. Бяла риза без копчета, черно сако, черни смачкани и раздърпани от битката панталони. Дори разхлабената вратовръзчица още висеше на врата му. Едното стъкло на очилата му се бе напукало като паяжина, обувките му — изцапани с кал. За една нощ се беше превърнал от дребен буржоа в парий без родина. В дясната си ръка държеше все още димящ пистолет. Това малко оръжие парадоксално му придаваше още по-беззащитен вид. Доприпка до мен през мъглата: