Альберт Санчес Пиньоль - Хладна кожа

След като правехме любов, се разтваряше една врата. Можех да видя това на лицето й. Гледаше ме като през мръсно стъкло, някак си напрегнато, поглед, който лесно бихме сбъркали с нежност. Пристъпи на възбуда, които с всичките си липси се доближаваха до някакъв вид обич. Беше само мираж. Да й поискаш ласки, бе все едно да й изтръгнеш езика. Когато исках да говоря с нея съучастнически, с близостта на най-самотните любовници на планетата, когато я прегръщах прекалено много, очите й я превръщаха в умираща птица.

Но не е нужно човек да се насилва да описва сцена, която не следва никакъв сценарий; фарът принадлежеше на непредсказуемото и нашата история се придвижи по много по-лъкатушни пътища.

Един ден децата не направиха своето ежедневно посещение. Късно сутринта, когато стана ясно, че няма да дойдат, триъгълникът се взираше в океана като малък ястреб. Но безпокойството му не продължи дълго. Скоро след това се вкопчи в коляното ми и взе да се извива като цирков артист. Когато искаше да играем, по този начин изразяваше нетърпението си.

Аз страдах от отсъствието на децата. Те бяха единственият свеж полъх в тази обгорена от барут земя. Анерис поддържаше така свойственото за нея херметично мълчание. Батис беше обзет от радостна възбуда, която би трябвало да изглежда неуместна. Но не бе. Макар че никога не беше го признал, той разбираше, че децата са послание. Сега, когато бяха изчезнали, неговият ред се възстановяваше. И точка. Главата му не допускаше мисълта, че след оттеглянето на децата може да последва ново събитие.

Наблюдавах го как подрежда мунициите, как прави нови укрепления, подготвя нови оръжия. С празните консервени кутии бе създал нещо като орган с много тръби, в който вмъкваше сигналните ракети, доколкото ни бяха останали, за да ги ползва като снаряди. Беше приказлив и дори се смееше. Перспективата да обстрелва нападателите с цветни ракети го въодушевяваше безмерно. Разказваше анекдоти с черен хумор, на които аз нямах сили да се смея.

Но това бе оживлението на агонизиращите. Бяхме изгубили войната. Да се съпротивлява до последния куршум може би съответстваше на неговото разбиране за живота, но никога не би ни спасило.

Обядвахме заедно.

— Може би няма да чакат да падне нощта — казах аз.

— Разчитайте на мен — отговори той. — Хубаво ще ги изплаша.

Смееше се като маймуна.

— А ако не идват да ни убият? Пак ли ще стреляте?

— А вие? — попита той. — Няма ли да стреляте, ако се опитат да ни нападнат?

Анерис седеше на пода със скръстени крака. С отворени очи, но без да гледа, неподвижна, сякаш спеше будна. Помислих си, че нашите насилия се въртят около нея, както планетите се въртят около Слънцето. Батис се отпусна на леглото. Пружините изскърцаха. Големият му корем се издуваше и спадаше. Не беше нито заспал, нито сънен като Анерис. Какво правех аз с пушка в ръце? Разумът ми казваше, че я държа за отбрана, сърцето ми казваше, че я държа по задължение. Батис отвори очи. Не мигаше. Гледаше тавана, без да мръдне от леглото, и ме попита:

— Затворихте ли добре вратата?

Отгатнах за какво става дума. Това бе начинът, по който той приемаше, че индовите ще рискуват да се покажат на дневна светлина. Също така ми подсказваше и други подробности. През тези дни се бе преструвал, че не вижда решението ми да осиновя триъгълника. Къде бе той? Каф го вълнуваха практични въпроси: да не направя някоя глупост по време на боя. Но бе непростимо да ми го напомня.

Слязох тичешком по стълбите. Нямаше го. Излязох от фара със свито от страх гърло. Видях го на границата на гората. Слънчевата светлина, вече ниска, боядисваше снега в синкав цвят. Триъгълникът стоеше с пръст в уста. Като ме видя, се засмя. Няколко индови стояха на колене зад него, прегръщаха го през кръста и му говореха приятелски на ухото. Сред растителността забелязах още шест или седем. Интуитивно долавях фосфоресциращите им очи и очертанията на голите им черепи.

Тръпка ме поби чак до костите. Но не беше капан. Многобройни ръце на индови леко побутнаха триъгълника и той дойде при мен. Започна да плаче. Големи сълзи закапаха — кап, кап, кап — и отвориха кратери в снега като малки метеорити. Триъгълникът прегръщаше коляното ми и се смееше, караше ме да го взема на ръце. За него всички грижи се свеждаха до едно: на какво ще играем.

Предполагам, че индовите чакаха някакъв отговор на този жест на добра воля. Но внезапно забелязах, че мускулите им се напрягат. Обърнах глава. Батис бе видял сцената. Въртеше се из балкона като подплашена невестулка. За парапета бе вързал изобретението си.