Альберт Санчес Пиньоль - Хладна кожа

Една сутрин бяхме навън, близо до фара. Играехме с триъгълника и Анерис. Биехме се със снежни топки и се смеехме като деца. Появи се Каф, приличащ на мокър гарван. Дългото му черно палто, брадата и косите му, също черни, се открояваха ярко на белотата на снега. Носеше пушката, харпуна и дърва, които стискаше с две ръце. Мъкнеше тежест, трудна да се опише. По-скоро по инстинкт, отколкото от злоба, прекрати игрите ни. В изблик на неразумно насилие заплаши с пръчка триъгълника, който побягна ужасен, и отведе Анерис във фара.

Улавяше по интуиция опасностите от нашите действия, привидно безобидни. Играехме, нищо повече, но играехме. А играта, колкото и да е невинна, говори за взаимно привличане и равенство, защото, когато играем с някого, не съществуват граници, нито йерархия, нито биографии; играта е пространство за всички и за всеки. И това нещо, така просто и приятелско, естествено, се зловидеше на Батис Каф.

Преди да си отиде, го замерих със снежна топка и го улучих по врата:

— Хайде Каф, зарадвайте се малко — казах аз. — Може пък да успеем да се справим.

Отправи ми поглед като към съратник-ревизионист. Втора снежна топка би била истински опасна.

Преди да го осъзная и без да си поставям за цел, вече бях придобил известни навици. Идваше нов ден. С първия слънчев лъч долният и горният свят се разделяха след ожесточена битка. Неведнъж бяхме страдали от изненади в последния момент. Островът беше почти мъртва природа. Поради липсата на насекоми и птици, всички звуци, чужди на нашата дейност, произхождаха от морето или от въздуха. Батис и аз мразехме атмосферната тишина. Дните, когато морето бе гладко, а ветровете се успокояваха, нервите ни понасяха допълнително изпитание. Знаехме, че всеки неопределен шум идваше от индовите и това ни караше при най-малкото съмнение да изстрелваме сигнални ракети. Но сега моята гледна точка се изместваше. Трябваше да направя усилие, за да си спомня предишния живот, когато тишината не представляваше заплаха. Светлината завладяваше острова. Децата се появяваха от водата и започваха да си играят около фара. Батис се затваряше в крепостта си като слон, който бяга от комари. Така той обръщаше гръб на действителността.

Триъгълникът си беше спечелил привилегии на принц. Увисваше на гърдите ми дискретно. Трудно бе да се проумее: цели месеци със стрелба бяхме държали стотици индови далеч от фара. А сега не можех да се отърва от едно хлапе, което не ми стигаше и до пъпа.

Характерът му бе налудничав, като на човек, който не разпределя разумно енергията си. През деня оглавяваше ордите от малки индови нагоре-надолу из острова. Когато другите деца си отиваха, той падаше от умора, без да се притеснява от неудобствата на терена. В края на деня аз го прибирах изпод някое дърво или от някоя дупка в гранита и го носех на моето легло. Не знам защо го покривах с одеало. Индовите изглеждаха безразлични към студа и топлината. Но аз го покривах.

Залезът бе изцяло мой. Имах обичая да почивам на плажа, където някога бях слязъл от кораба. Благодарение на заливчето, вълните пристигаха укротени. Антарктида беше сцената, а аз седях в една удобна ложа. Границата на вечните ледове започваше на повече от сто мили на юг, но замръзналият континент имаше такава сценична сила, че можех да й се наслаждавам оттук. Когато слънцето угаснеше, фойерверки се простираха по хоризонта. Пролетни мълнии с цвят на сяра и златни брадви даваха представление само за мен. Оранжеви и виолетови лъчи се биеха като въздушни змейове, увиваха се спираловидно едни около други. С последното си избухване светлините ме караха да изпитам едно фантастично преживяване. Исках да си представя, че индовите ми говорят и чрез отлива шепнат: не, днес не, и днес няма да се убиваме. После се връщах на фара, за да прекарам нощта.

Снегът се топеше, а отношенията ми с Батис се вледеняваха. При тези обстоятелства единственият фактор, който укрепваше съюза ни, бе — интересна работа — метеорологията. Докато обсадата на индовите ни задушаваше, не се и сещахме за други, по-отвлечени рискове — тяло, нападнато с щик, няма време да се безпокои за възможен пристъп на апендицит. Но когато индовите напуснаха сцената, а пролетта настъпваше срещу нас с цялата си антарктическа мощ, бурите станаха неизменни. Когато имаше гръмотевици, се чувствахме като бомбардирани от артилерия. Стените трепереха. Бойниците се осветяваха с постоянна светлина. Светкавиците изпълваха хоризонта като гигантски корени. Боже мой, какви светкавици! Не си го признавахме, но примирахме от страх. Анерис не. Може би не схващаше действителната величина на опасността. Тя не знаеше, че строителите изобщо не са си дали труда да инсталират гръмоотвод. А ние знаехме. Всеки миг можехме да паднем поразени като мравки под лупата на дете садист. И така, докато Анерис поддържаше едно екстатично равнодушие, ние двамата с Батис навеждахме глави и шепнехме молитви, като онези митични праисторически човеци, безсилни пред природните стихии.