Альберт Санчес Пиньоль - Хладна кожа

— Те са миролюбиви, Батис! — извиках аз. С една ръка закрилях триъгълника, а с другата ръкомахах. — Не ни желаят злото!

— Скрийте се във фара, Kollege! Ще ви прикривам!

Действаше по защитната си системата. С един фитил беше свързал всички ламаринени тръби със сигналните ракети, скрити в тях. Отворите на тръбите сочеха право към нас.

— Недейте, Каф! Не го палете!

Възпламени го. Цевите не бяха достатъчно дълги и ракетите извървяха произволни траектории. Едни ръсеха искри над главите ни, други отскачаха по земята, преди да избухнат.

Фойерверки в осем цвята изпълниха площадката. Залегнах на земята с триъгълника под себе си, но насред суматохата той ми се изплъзна като мокра риба.

Индовите подскачаха нагоре-надолу, избягвайки ракетите и куршумите на Батис. Изстрелите свистяха много близо до главата ми като пчели, които искат да свият гнездо в ухото ми. Триъгълникът плачеше от страх между едните и другите. Клекнал, му казвах с жестове да дойде, че ще го закрилям от всякакво зло. Поколеба се. Не знаеше дали да се скрие при мен, или да изтича при вълните. Вътрешната му борба ме разстройваше. Сякаш ни разделяше стъклен параван, където не намирахме никакъв процеп, за да се съберем отново. Накрая отстъпи няколко крачки. После се отдалечи. Видях го как се гмурна в морето. Щик в ребрата би ми нанесъл по-малко болка. Колкото и нелогично да бе, болеше ме повече от неговата загуба, отколкото от провала на диалога.

Щом стигнах фара, хукнах по стълбите, прескачайки по три стъпала. Вбесен, хванах Каф за яката. Стягах го така силно, че едно копче на палтото му остана в юмрука ми.

— Аз ви спасих живота! — протестира той.

— Спасили сте ми живота? Убихте и последната възможност, която имахме, за да го запазим.

Излязох на балкона. Както можеше да се предположи, индовите се бяха разотишли. Нямаше го и триъгълникът. Скоро щеше да се стъмни. Към снега се прибавиха пориви на странични ветрове. Съоръжението на Батис, цялото от тенеке, се удряше в железните перила. В началото този шум ме дразнеше, а после ме потопи в меланхолен фатализъм. „Какви тъжни погребални камбани“ — казвах си аз. Батис наблюдаваше околността превъзбуден и повтаряше: „Къде, къде, къде са?“ Аз не бях в състояние да правя нещо друго, освен да държа пушката и да плюя по посока на вятъра. Понякога го ругаех озлобено. Следяхме се един друг, полутайно, полуоткрито. Настъпи нощта и положението надмина всякакъв абсурд. Не си говорехме, всеки в своя край на балкончето. Вече не знаехме дали дебнехме тъмнината, или се дебнехме един друг. До полунощ не се случи нищо. Дъждът метеше снега, образуваше малки поточета в гранитната скала и влачеше сухи клонки да плуват в тях. В един момент Луната отстрани облаците, които я скриваха. Това ни позволи да зърнем няколко индови. Бяха на същото място, в края на гората. Не правеха видимо усилие да се приближат към фара. Потърсих триъгълника. Но Батис стреля незабавно. Щом чуха изстрелите, индовите приклекнаха. Някои побягнаха на четири крака.

— Вижте вашите приятели! — каза Батис победоносно. — Влачат се като червеи. Виждали ли сте по-мизерни същества?

— На всяко бойно поле, идиот такъв! Аз самият съм бягал на четири крака, когато куршумите свистяха край мен! — извиках аз. — Не стреляйте! Как според вас ще можем да се разберем, ако ги обстрелваме? Не стреляйте!

С една ръка насочих цевта на неговия ремингтон към небето. Но Батис се освободи разярен и отново стреля.

— Не стреляйте! Не стреляйте, проклет австриецо! — извиках аз и му дръпнах оръжието.

Все едно че се бях опитал да му изскубна ръката — това го влуди. Хвана пушката хоризонтално и с един удар ме изхвърли от балкона. Това бе открито нападение. Крещеше обиди срещу мен. Аз, почервенял от ярост, седнах на един стол, прехапал устни. Беше безполезно да споря с човек, изгубил ума си. Последва ме. Остави настрана ремингтона, ревеше, държеше някаква реч, която понякога се ускоряваше, а друг път прекъсваше, нелогична и несвързана. Ограничих се само да го гледам със скръстени ръце, като на обвиняема скамейка. Той размахваше харпуна над главата си и сам си отправяше върховни възхвали. Анерис седеше на пода, сгушена до стената, с кожа по-тъмна от всякога. Захвана песен с тъничко гласче.

Полудял, Батис я срита. Слепешком, без да гледа къде удря. В такива моменти ми вдъхваше повече страх от самите индови. Енергийният му вихър събори някои мебели. С една ръка улови Анерис за врата и изкрещя някаква германска дивотия в ухото й. Ръчището му я душеше. Помислих си, че ще й счупи врата като гърлото на бутилка. Не. Залепи се още повече за ухото на Анерис и взе да й шепне нежности. Говореше с много по-различен тон, отколкото бе обичайно за него. Нещо повече: чувството образуваше около очите му торбички от подпухнала плът. Още малко — и щеше да избухне в сълзи. Всеки момент щеше да се разплаче — той, човешкото олицетворение на грубостта. Изпод един от падналите столове се показваше книга.