Альберт Санчес Пиньоль - Хладна кожа

— Боже мой, вие сте го знаели, нали? — намесих се аз, като изтупвах прахта от корицата на книгата. — Винаги сте знаели.

Там долу индовите виеха, повече възмутени, отколкото агресивни. Цялата вселена на Каф бе напрегната. Усещаше се срив и вместо да говоря, аз млъкнах. Беше най-добрият начин да му покажа очевидното, да види, че няма никакъв аргумент. След това с приятелско-педагогически глас предложих:

— Батис, единственото, което трябва да направим, е да им дадем нещо в замяна на мира. Това не са прусашки полкове и няма да искат да се предадем безусловно.

Смятах, че е обезоръжен. Но изведнъж сякаш превърна думите ми в муниции. Сочеше ме с пръст все по-застрашително. Разсъждаваше с иронична хитрост, която винаги бях смятал, че е извън възможностите му.

— Вие сте спали с нея, разбира се. Спите с нея. Това е!

Аз исках единствено да му предложа разумен изход: да преговаряме за мира, за да спасим живота си. Но се явяваше обстоятелството, че той стигаше до верни изводи посредством фалшиви разсъждения.

— Вашите любовни интереси не съвпадат с моите — казах му с възможно най-тактичния си тон.

— Вие сте я обладали! — каза той в изблик на гняв. — Притежавали сте я. Знаех го, знаех това от първия ден, в който ви видях, когато прекрачихте прага на този фар за първи път. Знаех, че рано или късно ще ме нападнете в гръб!

Наистина ли имаше значение за него това, че сме любовници? Едва ли. Но в това обвинение той намираше отдушник, за да насочи срещу мен цялата си омраза. Не, аз не бях прелюбодеец. Бях много по-ненавистен. Бях гласа, който руши една вселена, опростенческа и без оттенъци. Един свят, който дължеше оцеляването си на способността да се поддържа абсолютът на бялото и черното. Този приклад, който ме удряше като палка, не беше омраза, а страх. Страх да не би жабоглавците да приличат на нас, страх да не би да поискат дори минимално приемливи неща. Страх да не би, като ги слушаме, да ни задължат да свалим оръжията. Тази пушка, която избягвах с такъв труд, тази пушка, която искаше да ми разцепи черепа, да ми счупи ребрата, говореше по-красноречиво от всякакви речи. Казваше ми, че Батис, Батис Каф, беше отишъл твърде далеч в усилието си да се отдалечи от жабоглавците и се беше превърнал в най-лошия жабок, който можем да си представим: чудовище, с което е невъзможно да се поддържа какъвто и да било диалог.

В някакъв момент бях допуснал фатална грешка; не трябваше да насилвам до такава степен ограничената му природа. А сега бе готов да ме убие. Още не знам как успях да избягам по трапа надолу. Полу в бяг, полу търкаляйки се, стигнах до долния етаж. Но Батис ме преследваше с грухтене на горила. Размахваше юмруци. Падаха върху мен като удари с чук. За щастие, носех много дебели дрехи, които омекотяваха малко ударите. Видя, че не ми причинява достатъчно болка, хвана ме за гърдите с две ръце и ме заби в стената. С глас, излизащ от пещерите на неговата биография, забълва:

— Вие не сте италианец, не сте италианец, с вас никога не съм бъркал, моят проблем е, че с вас никога не съм бъркал и съм ви оставил да действате! Предател, предател, предател!

В ръцете му бях като чучело. Отново и отново блъскаше тялото ми в стената. Рано или късно щеше ми счупи черепа или гръбначния стълб. Бруталността му ме превърна в плъх. Единствено можех да му извадя очите. Но когато усети моите пръсти на лицето си, ме метна на пода и започна да ме тъпче със слонските си крака. Имах чувството, че съм бръмбар. Повлякох се назад и когато се обърнах, видях, че Батис държи брадва в ръцете си.

— Батис, не го правете! Вие не сте убиец!

Не ме слушаше. Намирах се в преддверието на смъртта и мозъкът ми не действаше. Нелепо виждах само образи от стар, ненужен сън. Но когато вече вдигаше брадвата, с Батис се случи нещо странно. Вътрешна слабост и едновременно проблясък на интелигентност осветиха изражението му — като метеорит, пресичащ атмосферата. Все още с вдигнато оръжие ме погледна с трагичното щастие на учения, който един ден гледал към Слънцето, докато то му изгорило ретините, само за да узнае колко време човешкото зрение е в състояние да издържи на слънчева светлината.

— Любов, любов — каза той.

Свали брадвата с тъжна кротост. Слушаше цигулки, беше човек, който тихо затваря вратата, зад която спят децата му.

— Любов, любов — повтаряше хрисимо с нещо като усмивка на лицето си.

Изведнъж отново се превърна в най-дивия Батис. Но аз не съществувах. Обърна ми гръб и отвори вратата. Какво правеше? Боже мой, отваряше вратата! Проснат и смазан, не можех да повярвам на очите си.