Альберт Санчес Пиньоль - Хладна кожа

— Това са деца, Каф, нищо повече. Децата не убиват, те играят — казах аз, като се показах наполовина от трапа. Дори не ме погледна. Само постави пръст на устните си.

Аз също изживявах нещо, подобно на изумление. Но по-добронамерено. Бяха същества от друг свят, не ги разбирах. Воюваха с нас, а неочаквано изпращаха децата си на бойното поле. Може би се отнасяха към нас като с някакъв вид сифилис, който засяга само възрастни. Както и да е, не беше нужно да си гений, за да проумееш връзката между побитата в пясъка пушка и появата на децата. Дали зад всичко това стоеше замисълът на големи стратези, или на напълно безотговорни личности? При все това, ако искаха да ни покажат волята си, с какви средства разполагаха? Там, където ние бяхме използвали пушки, те винаги противопоставяха голи тела. Аз бях поискал примирие с една безобидна пушка, те отговаряха с беззащитни тела. Тази логика извратена ли бе, или най-съвършената?

Децата много скоро усетиха, че аз няма да им сторя нищо лошо. Следващите дни стъпиха на твърда земя. Все още се държаха на разстояние. Но макар че моето изражение се стремеше да е строго, често не можех да сдържа усмивката си: гледаха ме втренчено, само гледаха и гледаха. Очите им — извънредно големи, устите — отворени, сякаш бяха подложени на панаирджийски хипнотичен сеанс.

Една сутрин влязох навътре в гората. Коженото палто ми топлеше гърба, дебелите панталони ме изолираха от снега, а скръстените ръце ми сгряваха гърдите. Но не можах да дремна спокойно. Шепот някъде наблизо ме накара да отворя очи.

Може би бяха петнайсет или двайсет. Висяха от клоните на различни височини и ме разглеждаха като бухали. Аз се намирах в онова състояние на полусън, което увеличава недействителното. Дърветата не им бяха познати и се катереха крайно неумело. Това правеше телцата им толкова крехки, толкова уязвими, че за да не ги нараня, се оставих на тяхното любопитство. Помислих си, че ако стана изведнъж, ще ги изплаша, а като се разбягат, ще се наранят. Разтърках гурелите си.

— Марш оттук — казах, без да повишавам много глас. — Връщайте се във водата.

Не се помръднаха. Изправих се сред кръг от малки шпиони. Повечето стояха мирно и мълчаха. Някои шепнеха, или се прегръщаха с ласки по средата между борбата и братството, но и те не сваляха очи от мен. Не можах да устоя на изкушението и докоснах крака на най-близко стоящия до мен. Седеше на дебел, успореден на земята клон и клатеше крака. Докосвам стъпалото и нещо като всеобщ смях се разнася из растителността.

Не мина много време и преодоляха смущението си. Дотолкова, че станаха истински досадни. Където и да отидех, тези малки гологлавци неизменно ме следваха. Приличаха ми на орляците гълъби по площадите на големите градове. Често се обръщах и килим от глави изникваше на височината на пъпа ми. Правех рязък жест, за да ги прогоня, и те отстъпваха само няколко метра. Умираха да ме докосват. Най-дръзките ме щипеха по лактите и коленете, бягаха и се връщаха с патешки смях. Ако седнех, наставаше лудница: безброй пръстчета се бореха за косата ми, бакенбардите и врата. Раздадох няколко плесници тук-там. Но тази реакция беше по-унизителна за мен, отколкото за жертвата.

Истината е, че ми бяха достатъчни няколко дни, за да свикна. Играеха около фара от сутрин до вечер. Като единствена предпазна мярка затваряхме вратата на фара. В противен случай крадяха. Ако вратата беше отворена, влизаха във фара и отнасяха най-различни предмети от склада: свещи, чаши, моливи, хартии, лули, гребени, брадви, бутилки. Веднъж дори един акордеон, по-голям от крадеца, когото залових, докато бягаше, натоварен като мравка. Друг път динамитна шашка. Кой знае в кое ъгълче я бяха открили. За мой ужас ги сварих по време на игра подобна на ръгби, като пълнителят им беше топка. Но не би било справедливо да ги обвиняваме в кражба. Нямаха съзнание за значението на това деяние. Щом един предмет съществува, това бе достатъчно, за да си го присвоят. Когато им виках и им се карах, дори не реагираха. Сякаш казваха: нещата са тук и щом са тук, взимам ги и това е, нямат собственост. Всякакви педагогически опити с престорени заплахи или с благи думи бяха напразни. И ако можех да предпазя склада, като затворя вратата, то външните защитни съоръжения бяха подложени на неминуема разруха. Стъклата от бутилки, напъхани в процепите, измити от солената вода, блестяха в привлекателни жълти, зелени и червени цветове. Измъкваха ги, за да си правят герданчета. Един лош ден откриха, че консервните кутии и въжетата по стените са идеални играчки. Превръщаха ги в гирлянди, които влачеха след себе си тичешком, а както всички знаем, детските моди са още по-стадни от модите на възрастните. Прекарвах половината си време да поправям пораженията. Когато ги хващах, ги заплашвах с драконовски ревове, но те вече знаеха, че съм безопасен, и в отговор дърпаха ушите си с два пръста. Този жест може би съответстваше на нашето докосване на носа с две протегнати китки на ръцете.