Джин Вульф - Мечът на Ликтора

Както е обичайно за такива кули, на приземното ниво нямаше вход. Права стълба, тясна, стръмна и без перила, водеше до една също толкова тясна врата на десетина аршина над застлания с плочи вътрешен двор. Тази врата си беше отворена и с облекчение забелязах, че доктор Талос не я затвори след нас. Продължихме по къс коридор, който несъмнено бе с дължината на самата стена, и се озовахме в стая, която, изглежда (както и всички други стаи, които видях в кулата), заемаше цялото налично пространство на своето ниво. Въпросната стая беше пълна с машини, които изглеждаха поне толкова древни, колкото онези, които имахме в кулата Матачин, но колкото до приложението им — нямах и най-малка представа за какво служат. В единия й край имаше друго тясно стълбище, водещо до горния етаж, а в отсрещния край — отвор в пода, през който се стигаше до мястото, където държаха виещия затворник, чийто глас се издигаше от черното гърло.

— Полудял е — казах и наведох глава по посока на звука.

Доктор Талос кимна.

— Повечето са така. Поне повечето от онези, които прегледах. Давам им отвара от кукуряк, но не личи да им помага особено.

— Имахме такива на третото ниво в нашето подземие, защото законът ни задължаваше да ги държим. Бяха ни поверени, ако разбираш какво искам да кажа, и никоя от упълномощените институции не си правеше труда да постанови освобождаването им.

Докторът ме поведе към стълбището за горния етаж.

— Съчувствам ви за това трудно положение.

— След време умираха — упорито продължих аз. — Или от нараняванията при изтезанията, или по някаква друга причина. Нямаше никакъв смисъл да ги държат затворени.

— Сигурно. Внимавай с онова нещо с куката — да не ти съдере плаща.

— Тогава защо го държите още? Вас не ви задължава законът, в смисъла, в който задължава нас.

— За резервни части, предполагам. Точно затова Баландерс държи повечето от този боклук. — С единия крак на първото стъпало, доктор Талос се обърна да ме погледне. — А сега гледай да се държиш добре. Не им е приятно да ги наричат какогени, да знаеш. Обръщай се към тях с каквито имена ти се представят и не споменавай за лиги. Въобще не говори за нищо неприятно. Бедният Баландерс положи толкова усилия да заглади нещата след глупостите, които натвори в Двореца на Самодържеца… Ще бъде съкрушен, ако опропастиш всичко точно преди да си тръгнат.

Обещах да съм възможно най-дипломатичен.

Понеже корабът се намираше на върха на кулата, предположих, че Баландерс и какогените са в най-горната стая. Грешах. Когато стигнахме до следващото ниво, чух неясни гласове, а след тях и боботенето на гиганта — звучеше, както го помнех от времето, когато бяхме пътували заедно: като срутване на далечна стена.

В тази стая също имаше машини. Тези обаче, макар може би също толкова стари като апаратите долу, създаваха впечатление, че са в работен режим, и нещо повече — че са разположени в някакъв логичен, макар и непонятен ред, като устройствата в залата на Тифон. Баландерс и гостите му бяха в другия край на помещението; главата му — три пъти по-голяма от нормалния размер — стърчеше над джаджите от метал и кристал като главата на тиранозавър над гора. Докато вървях към тях, видях какво е останало от една млада жена, която можеше да мине за сестра на Пиа и чието тяло лежеше под потрепваща прозрачна камбана. Коремът й бе отворен с някакъв остър инструмент, а част от вътрешностите й — извадени и подредени около тялото. Изглеждаше в ранен стадий на разложение, макар че устните й мърдаха. Очите й се отвориха, когато минах край нея, после пак се затвориха.

— Имаме гост! — извика доктор Талос. — Няма да познаете кой е.

Главата на гиганта се завъртя бавно, но по погледа му не пролича да ме е познал, сякаш ме виждаше за пръв път, както когато доктор Талос го беше събудил онази сутрин в Несус.

— Баландерс го познаваш — додаде докторът, обръщайки се към мен — но трябва да те представя на нашите гости.

Трима мъже, или поне същества, приличащи на мъже, се изправиха грациозно. Единият, ако беше истинско човешко същество, щеше да е нисък и набит. Другите двама бяха с цяла глава по-високи от мен, с ръст на ликуващи. Маските, които носеха и тримата, бяха с лица на одухотворени мъже на средна възраст, мъдри и спокойни, но очите, които ме гледаха през цепките на двамата по-високи мъже, бяха по-големи от човешки очи, а по-ниският въобще нямаше очи, така че в двата отвора на маската му имаше мрак и нищо друго. И тримата бяха облечени в бяло.