Джин Вульф: Цитаделата на аутарха

Никога не бях виждал война, дори не бях разговарял с хора, които са се сблъсквали с нея, но бях млад и знаех нещичко за насилието. Затова и си мислех, че войната не е нищо повече от поредното ново изживяване — подобно на останалите премеждия, с които се бях сблъсквал — като заемането на държавния пост в Тракс например или бягството ми от Дома на Абсолюта.

Войната не е ново изживяване. Тя е нов свят. Обитателите му се различават от човешките същества повече, отколкото Фамулимус и нейните приятели. Законите му са различни, дори географията му е различна — защото е география, в която и най-незначителните хълмчета и дерета са въздигнати до значимостта на големи градове. Както в нашата позната Ърт се крият ужасни създания като Еребус, Абая и Ариох, така и в света на войната бродят чудовища, наричани сражения, чиито клетки са отделни личности, но самите сражения притежават свой живот и интелект, и към които се доближаваш през все по-плътните редици на поличбите.

Една нощ се събудих много преди да се зазори. Всичко наоколо изглеждаше притихнало. Изплаших се, че врагът може незабелязано да се промъкне до мен, и застанах нащрек. Изправих се и се огледах. Хълмовете се губеха в тъмнината. Намирах се сред високата трева, в която си бях утъпкал нещо като гнездо. Свиреха щурци.

Нещо на север привлече погледа ми — експлозия, помислих си аз — виолетова светлина, точно над линията на хоризонта. Загледах се в мястото, откъдето ми се струваше, че се появи. Тъкмо бях решил, че съм станал жертва на зрителна измама или на някакъв страничен ефект от опиата, който ми бяха дали в дома на хетмана, когато вляво от точката, в която гледах, проблесна друга светлина — този път пурпурна.

Продължих да гледам натам цяла стража или повече и от време на време бях възнаграждаван с тайнствени светлинни проблясъци. Най-сетне, след като се убедих, че се намират много далече, не се приближават, нито пък честотата им се променя (тя беше около пет стотни от честотата на биенето на сърцето ми), легнах отново. И тъй като вече съвсем се бях разбудил, ясно усетих как земята под мен съвсем леко потрепери.

Когато на сутринта отново отворих очи, всичко бе свършило. Известно време старателно оглеждах хоризонта, но не забелязах нищо тревожно.

Не бях ял два дни и вече не чувствах глад, но знаех, че силите ми са на изчерпване. През този ден на два пъти се натъквах на малки разрушени къщи и влизах във всяка в търсене на храна. Но дори да е било оставено нещо, то отдавна беше прибрано. Дори плъховете си бяха отишли. Във втората къща имаше кладенец, но преди много време в него бяха хвърлили нещо мъртво, а и без това нямаше с какво да се добера до зловонната вода. Продължих, като си мечтаех за нещо за пиене и за по-добра тояга вместо гнилите пръчки, които използвах. В планините, когато бях използвал Терминус Ест като тояга, открих, че така се ходи много по-лесно.

Някъде към обед попаднах на пътека. Тръгнах по нея и скоро чух конски тропот. Скрих се така, че да мога да наблюдавам пътя. Миг по-късно на хълма се появи конник и препусна покрай мен. Зърнах го само за миг, но забелязах, че носи доспехи, наподобяващи онези на командирите на димарчиите на Абдиесус, само че наметалото му беше зелено вместо червено, а шлемът му имаше нещо като козирка, приличаща на клюн. Който и да беше, екипировката му бе великолепна. По устата на коня му имаше пяна, а хълбоците му бяха лъснали от пот, но се носеше така, сякаш участва в конно надбягване.

При положение че се бях натъкнал на един конник, можех да очаквам и други. Но никой друг не се появи. Дълго вървях необезпокояван, слушах пеенето на птиците и многократно забелязвах следи от дивеч. След това — за мое неописуемо удоволствие — пътеката излезе на малко поточе. Повървях малко покрай него, докато намерих едно място, където беше по-дълбоко и дъното беше застлано с бели речни камъчета. Малки рибки се пръснаха пред ботушите ми — сигурен знак за чиста вода. Потокът все още пазеше хладината на планинските върхове, водата му беше сладка и с привкус на сняг. Пих, после пих отново и отново, докато вече не можех да погълна повече, след което свалих дрехите си и се измих, без да обръщам внимание на студа. Когато приключих с тоалета си, се облякох и се върнах на мястото, където пътеката пресичаше потока. На отсрещния бряг забелязах две следи в меката пръст — бяха една до друга, явно някакво животно се бе навело да пие вода. Покриваха отпечатъците от копитата на офицера и всяка от тях бе с размерите на чиния, но не забелязах признаци на нокти под меките възглавнички на пръстите. Старият Мидан, който се грижеше за ловните кучета на чичо ми по времето, когато бях момичето Текла, веднъж ми бе казал, че смилодоните пият вода само след като са се натъпкали до пръсване. А след като са утолили глада и жаждата си, не са опасни, стига да не ги безпокоиш. Продължих през гората.