Джин Вульф - Цитаделата на аутарха

Искаше ми се да му предложа вода, но нямах. Извадих парчето солено месо, което бях измъкнал от раницата му, разделих го на две и му подадох единия къс.

Той задъвка и сякаш се почувства малко по-добре.

— Ставай — казах му. — Трябва да намерим вода.

Той хвана ръката ми и ми позволи да го вдигна, но едва се държеше на крака. Очите му, които досега гледаха спокойно, се разшириха и погледът му стана напрегнат. Имах чувството, че се страхува да не би дърветата да не се нахвърлят срещу нас подобно на лъвове. Но все пак не измъкна камата си, нито пък се опита да си върне сабята.

Когато направихме първите три-четири стъпки, той се спъна и едва не падна. Оставих го да се опре на ръката ми. Тръгнахме през гората към пътя.

Не знаех накъде да тръгнем — на север или на юг. Някъде на север се намираше армията на асцианите и имаше риск, ако се доближим прекалено много до тях, да ни заловят. Но в същото време колкото по на юг отивахме, толкова по-малко шансове имахме да намерим помощ, а и бе по-вероятно да ни арестуват като дезертьори. В края на краищата тръгнах на север. Няма съмнение, че действах преди всичко по навик. И досега не съм напълно убеден, че постъпих правилно.

Росата вече бе изсъхнала и не се виждаха никакви следи. На три разкрача или повече от двете страни на пътя тревата бе покрита със сив прах. Скоро излязохме от гората. Пътят продължи надолу по хълма към мост, прехвърлен над малка рекичка, течаща по дъното на каменисто дере.

Отбихме встрани и се спуснахме към водата, за да пием и да изплакнем лицата си. Не се бях бръснал, откакто напуснах езерото Дютурна, и въпреки че не намерих нищо, докато ровех в раницата на войника за огниво, все пак реших да го попитам за бръснач.

Споменавам този незначителен случай само защото ми се стори, че за първи път ме разбира. Той кимна и извади от ризницата си едно от онези малки остриета, които използват селяните — техните ковачи ги изработват от остатъците на негодни за по-нататъшна употреба подкови. Наострих го с помощта на счупеното точило, което все още мъкнех със себе си, след това го изгладих в кожата на ботуша си и попитах войника дали няма и сапун. Дори и да имаше, той не ме разбра и седна на един камък, откъдето можеше да гледа водата. Това силно ми напомни за Доркас. Копнеех да го разпитам за полетата на Смъртта, да науча всичко за онова време, което (вероятно) е тъмно само за нас. Но вместо това наплисках лицето си със студената вода на реката и изстъргах, доколкото можех, бузите и брадичката си. Когато сгънах бръснача и понечих да му го върна, той сякаш не знаеше какво да прави с него. Задържах го у мен.

През останалата част от деня предимно вървяхме. На няколко пъти ни спираха и ни разпитваха. Но по-често ние спирахме и разпитвахме другите. Постепенно намислих една засукана лъжа — че съм ликтор на граждански съдия, който съпровожда аутарха — сиреч Самодържеца. Натъкнали сме се на този войник на пътя и господарят ми е заповядал да се погрижа за него. Той не може да говори и затова не зная към кое подразделение се числи. Това последното си беше самата истина.

Пресичахме други пътища и понякога свивахме по тях. На два пъти се доближавахме до големи лагери, където десетки хиляди войници живееха в истински градове от палатки. И в двата лагера онези, които се грижеха за болните, ми обясняваха, че биха превързали раните на спътника ми, ако кървели, но не можели да поемат отговорност за него в този му вид. Когато говорех с втория лекар, вече не питах къде са Пелерините, а само молех да ни упътят към някое място, където можем да намерим подслон. Беше почти нощ.

— На три левги оттук има лазарет, където може да ви приемат. — Човекът, който ми каза това, ни изгледа последователно и сякаш изпитваше точно толкова съчувствие към мен, колкото и към войника, който стоеше мълчалив и объркан. — Вървете на северозапад, докато отдясно не видите път, който минава между две големи дървета. Пътят е около два пъти по-тесен от този, по който дойдохте. Тръгнете по него. Въоръжен ли си?

Поклатих глава. Бях прибрал сабята на войника в ножницата му.

— Принуден бях да оставя меча си у слугите на господаря си. Не бих могъл да го нося и едновременно да помагам на този човек.

— Тогава трябва да внимаваш за диви зверове. Най-добре би било да имаш нещо, с което да стреляш, но не мога да ти помогна.

Обърнах се да тръгна, но той постави ръка на рамото ми, спря ме и каза:

— Ако те нападнат, остави го. И ако ти се наложи да го оставиш, не съжалявай много-много. Виждал съм подобни случаи и преди. Малко вероятно е да се оправи.