Джин Вульф: Цитаделата на аутарха

— Той вече се оправи — казах аз.

Въпреки че този човек не ни разреши да останем, нито пък ми даде оръжие, все пак ни даде храна. Разделих се с него в по-повдигнато настроение, отколкото бях преди. Намирахме се в долина и хълмовете на запад бяха скрили слънцето преди една стража или повече. Докато крачех до войника, открих, че вече не е нужно да го държа за ръката. Пуснах го и той продължи да върви до мен, сякаш бяхме приятели. Лицето му не приличаше на лицето на Йонас — то бе дълго и тясно, — но когато го погледнах отстрани, долових такова сходство със стария ми приятел, че сякаш гледах призрак.

На лунна светлина сивият път изглеждаше зеленикавобял, а дърветата и храстите от двете му страни станаха черни. Докато крачехме, започнах да говоря. Да си призная, това отчасти се дължеше на чувството ми за пълна самота. Но все пак имаше и други причини. Разбира се, съществуваха зверове като алзабото, които нападат хора, както лисиците се хвърлят върху кокошките, но бях чувал, че съществуват и много други животни, които бягат, щом усетят човешко присъствие. Така че си помислих, че ако говоря на войника, както разговарям с всеки друг, евентуалните зложелатели надали биха се досетили колко малко вероятно е той да не окаже никаква съпротива.

— Помниш ли предишната вечер? — започнах аз. — Спеше много дълбоко.

Отговор нямаше.

— Може и да не съм ти казвал, но имам способността да си спомням всичко. Невинаги мога да го открия тогава, когато искам, но то е винаги някъде там, сред останалите спомени. Разбираш ли, някои спомени са като избягали затворници, блуждаещи из подземие. Можеш и да не си в състояние да ги извадиш, когато поискаш, но те са винаги в теб и не могат да изчезнат. Всъщност, ако се замислиш, не е точно така. Четвъртото, най-дълбокото ниво на нашата тъмница е изоставено — никога няма достатъчно затворници, за да се запълнят по-горните, и сигурно след време господарят Гурлойс ще се откаже и от третото. Сега го използваме само за лудите, които никой официален служител не идва да види. Ако ги държим на горните нива, шумът от тях ще пречи на останалите. Е, разбира се, никой от тях не е особено шумен. Някои са кротки като тебе.

Отново нямаше отговор. На лунната светлина не можех да определя дали изобщо ми обръща внимание, но си спомних, че все пак ми даде бръснача.

— Веднъж аз самият минах по този път. Тоест, през четвъртото ниво. Имах куче и го държах там, но то избяга. Тръгнах след него и открих тунел, който водеше извън тъмницата. Накрая се измъкнах от един разрушен пиедестал на място, наречено Атриум на времето. Навсякъде имаше слънчеви часовници. Срещнах една млада жена, по-красива от всички, които бях виждал дотогава — по-хубава дори от Йолента, като се замисля, но не по същия начин.

Войникът не продума, но нещо ми подсказа, че ме чува. А може би това бе просто слабо движение на главата му, което долових с периферното си зрение.

— Казваше се Валерия и мисля, че беше по-млада от мен, макар и да изглеждаше по-стара. Имаше черна къдрава коса като на Текла, но очите й също бяха тъмни. А очите на Текла бяха виолетови. Имаше най-красивата кожа на света, като мляко, смесено със сок от гранати и ягоди. Но не смятах да говоря за Валерия, а за Доркас. Тя също е красива, макар и прекалено тъничка, почти като дете. Лицето й е като на пери, а цветът му — като злато. Косите й бяха дълги, преди да ги отреже. Винаги носеше цветя в тях.

Отново замълчах. Вях заговорил за жени, защото ми се стори, че това привлича вниманието му. А сега не можех да кажа дали ме слуша, или не.

— Преди да напусна Тракс, отидох да видя Доркас. Беше в стаята си в един хан — „Патешкото гнездо“. Лежеше гола в леглото, но се бе завила с чаршаф, сякаш никога не бяхме спали заедно — ние, които бяхме изминали толкова път заедно, бяхме лагерували на места, където не е стъпвал човешки крак от времето, когато сушата се е издигнала от морето, бяхме се качвали на хълмове, където нямаше никакви други следи, освен на слънцето. Тя ме напускаше и аз я напусках, и никой от нас не искаше нещо друго, макар че накрая тя се изплаши и ме помоли да тръгне с мен.

— Каза, че според нея Нокътя има същата власт над времето, каквато казват, че огледалата на отец Инир имат над пространството — продължих аз. — Тогава не й обърнах много внимание — не съм особено интелигентен и изобщо не съм философ, — но сега намирам думите й за интересни. Каза ми: „Когато възкреси онзи улан, това стана възможно, защото Нокътя е завъртял за него времето назад до момента, когато все още е бил жив. А когато почти излекува раните на приятеля си, Нокътя е придвижил времето напред, когато те е трябвало почти да са заздравели.“ Не мислиш ли, че наблюдението е интересно? Малко след като те убодох по челото с Нокътя, ти издаде някакъв странен звук. Може би това е било предсмъртното ти хъркане.