Джин Вульф - Цитаделата на аутарха

Това беше болничната стая на учителя Малрубиус. Учителите имаха право на просторни жилища, но тази беше много по-голяма от обикновена стая. Имаше два тесни прозореца — точно както си спомнях, но те бяха огромни — очите на планината Тифон. Леглото на учителя Малрубиус беше много голямо, но въпреки това се губеше в помещението. Над него се бяха навели две фигури. Макар дрехите им да бяха тъмни, с изненада открих, че не са одежди на членове на гилдията. Приближих и когато бях достатъчно близко, за да чувам тежкото дишане на болния, фигурите се изправиха, обърнаха се и погледнаха към мен. Бяха кюмианката и слугинята й Мерин, вещиците, които срещнахме върху гробницата в разрушения каменен град.

— А, сестро, ето те и теб — каза Мерин.

Тогава разбрах, че не съм ученикът Севериън, както си мислех. Бях Текла по времето, когато беше с неговия ръст, тоест, на тринадесет или четиринадесет години. Почувствах се съвсем объркана — не заради момичешкото си тяло или мъжките дрехи (които доста ми харесваха), а защото не го бях забелязала преди. Почувствах също, че в думите на Мерин има нещо магическо — което бяхме виждали и преди както Севериън, така и аз, но че тя по някакъв начин го е изместила на заден план. Кюмианката ме целуна по челото и след това избърса кръвта от устните си. Макар и да не каза нищо, разбрах, че в известен смисъл аз съм станала и войника.

— Когато спим, се преместваме от преходното във вечното — каза ми Мерин.

— А когато се събуждаме — прошепна кюмианката, — губим способността да виждаме отвъд настоящия момент.

— Тя никога не се събужда — каза Мерин.

Учителят Малрубиус се размърда и изстена. Кюмианката взе гарафа с вода от масата до леглото и наля малко в една чаша. Когато върна гарафата на мястото й, в нея помръдна нещо живо. Не знам защо реших, че е ундина. Отстъпих назад, но там се оказа Хетор — не по-висок от дланта ми, притиснал сивото си брадясало лице в стъклото.

Гласът му приличаше на писукане на мишка.

— Понякога, гонени от фотонните бури, от въртенето на галактиките по часовниковата стрелка и обратно на нея, летящи със светлината по тъмните морски дълбини, очертани от сребърните ни платна, нашите демонични огледални платна, мачтите ни, високи стотици левги и тънки като конец, като сребърни игли, бродиращи звездната светлина и самите звезди по черното кадифе на небето, и платната се изпълват с ветровете на Времето, което препуска покрай нас. Пяната, летящата пяна на Времето се хвърля на бреговете, където старите моряци вече не могат да държат костите си далеч от неуморната развълнувана вселена. Къде е тя? Къде е моята дама, другарката на душата ми? Изчезна през прииждащите приливи на Водолея, на Рибите, на Стрелеца. Няма я. Изчезна със своята малка лодка, зърната й са притиснати в черния кадифен капак, изчезна завинаги надалеч от митите от звездите брегове, от сухите плитчини на обитаемите светове. Тя сама си е кораб, тя самата е носовата украса на кораба си, тя е и капитанът. Боцмане, боцмане, готов за тръгване! Моряко, вдигни платното! Тя ни остави зад себе си. Ние я оставяме зад себе си. Тя е в минало, което никога не сме познавали, и в бъдеще, което не ще видим. Вдигни още платна, капитане! Вселената ни изпреварва…

До гарафата имаше звънец. Мерин позвъни, сякаш за да заглуши гласа на Хетор. Когато учителят Малрубиус едва навлажни устните си, Мерин взе чашата от кюмианката, изля останалата вода на пода и сложи чашата върху гарафата. Хетор замълча, но водата се разля по пода и забълбука, сякаш се подхранваше от някакъв невидим извор. Беше леденостудена. Смътно си помислих, че гувернантката ще ми се ядоса за измокрените обувки.

В отговор на позвъняването се появи прислужница — прислужницата на Текла, чийто одран крак прегледах в деня, когато спасих Водалус. Беше по-млада — толкова млада, колкото трябва да е била по времето, когато Текла е била все още момиче, но кракът й вече беше одран и кървеше.

— Съжалявам. Ужасно съжалявам, Хуна — казах аз. — Не бях аз… беше учителят Гурлойс и някой от калфите.

Учителят Малрубиус седна в леглото и едва сега забелязах, че то е във формата на женска длан — пръстите й бяха по-дълги от ръката ми, а ноктите напомняха нокти на хищна птица.

— Ти си добре! — каза той, сякаш аз бях онзи, който умира. — Или поне почти добре.

Пръстите започваха да се свиват към него, но той скочи от леглото във водата, която сега стигаше до колене, и застана до мен.

Кучето — моят стар Трискъл — очевидно се бе крило под леглото или просто бе лежало в другата му половина, където не можех да го забележа. Сега се приближи към нас, разплискваше водата с предните си лапи и широките си гърди и лаеше радостно. Учителят Малрубиус хвана дясната ми ръка, а кюмианката — лявата. Двамата ме поведоха към едно от огромните очи на планината.