Джин Вульф - Цитаделата на аутарха

Гледката беше същата, която бях видял, когато Тифон ме беше завел там — светът се разстилаше като килим и се виждаше целият. Този път обаче беше много по-величествено. Слънцето беше зад нас. Лъчите му сякаш се бяха усилили хилядократно. Като чрез алхимия сенките се превърнаха в злато и всяко зелено нещо ставаше все по-тъмно и наситено. Можех да видя как пшеницата зрее по полетата и дори безбройните риби, които удвояваха и учетворяваха броя си с разрастването на тънкия слой повърхностни водорасли, които ги хранеха. Водата от стаята зад нас се изливаше от окото и уловила слънчевата светлина, падаше надолу като огромна дъга.

Тогава се събудих.

Докато съм спал, някой ме бе завил с чаршафи, натъпкани със сняг (по-късно научих, че го доставят от планинските върхове с товарни животни). Треперех и мечтаех да се върна в съня си, макар и наполовина да осъзнавах какво огромно разстояние ме отделя от него. Усетих в устата си горчивия вкус на лекарство. Опънатият брезент ми се стори толкова твърд, колкото и подът под мен, а Пелерините в алени дрехи и с фенери се движеха из помещението и се грижеха за мъжете и жените, стенещи в мрака.

Не ми се вярва да съм спал отново през тази нощ. Може би съм дремел. Когато настъпи утрото, снегът се беше стопил. Две Пелерини махнаха чаршафите ми, дадоха ми кърпа, с която да се избърша, и донесоха сухо бельо. Помислих да им дам Нокътя (вещите ми бяха в торбата под леглото), но моментът не ми се стори подходящ. Вместо това легнах и заспах.

Събудих се по обяд. Лазаретът беше тих, колкото може да е тих един лазарет. Някъде в другия край двама мъже приказваха, някой изкрещя, но гласовете само подчертаваха тишината. Седнах и се огледах с надеждата да открия войника. От дясната ми страна лежеше мъж с късо остригана коса, което отначало ме наведе на мисълта, че е един от робите на Пелерините. Повиках го, но когато се обърна, разбрах, че съм сгрешил.

Очите му бяха по-празни от очите на всеки, когото ми се бе случвало да срещна. Имах чувството, че наблюдават някакви призраци, невидими за мен.

— Слава на Групата на седемнадесетте — каза той.

— Добро утро. Знаеш ли какви са правилата тук?

По лицето му пробяга сянка и почувствах, че въпросът ми по някаква причина го е направил подозрителен.

— Всички усилия се ръководят добре или зле — точно в зависимост от това дали са в съгласие с Правилната мисъл.

— Едновременно с мен тук постъпи още един човек. Искам да говоря с него. Той ми е в известна степен приятел.

— Онези, които изпълняват волята на народа, са приятели, макар и никога да не говорим с тях. Онези, които не изпълняват волята на народа, са врагове, дори да сме седели заедно на един чин като деца.

— Нищо няма да измъкнеш от него — обади се мъжът от лявата ми страна. — Той е затворник.

Обърнах се. Лицето на човека, макар и слабо до такава степен, че приличаше по-скоро на череп, беше запазило някакво чувство за хумор. Твърдата му черна коса изглеждаше така, сякаш не се бе ресал от месеци.

— През цялото време бръщолеви такива неща. Нищо друго. Хей, ти! Ей сега ще те пребием!

— За Народните армии поражението е само трамплин към победа, а победата е стълба към следваща победа — отговори онзи.

— Този е доста по-добре от останалите — каза човекът отляво.

— Каза, че е затворник. Какво е направил?

— Какво е направил ли? Ами не е умрял.

— Нещо не разбирам. Да не е бил избран за някаква самоубийствена мисия?

Пациентът зад човека от лявата ми страна седна в леглото си — млада жена със слабо, но красиво лице.

— Всички са избрани — каза тя. — Най-малкото, не могат да си отидат по домовете, преди да спечелят войната, а много добре знаят, че никога няма да я спечелят.

— Външните сражения вече са спечелени, когато вътрешните битки се водят с Правилна мисъл.

— Значи е асцианин — казах аз. — Значи това имате предвид. Никога не съм срещал асцианин.

— Повечето асциани умират — каза чернокосият мъж.

— Това имах предвид.

— Не знаех, че могат да говорят нашия език.

— Не могат. Едни офицери, които дойдоха да го разпитат, казаха, че бил преводач. Вероятно е разпитвал наши войници, които са попадали в плен. Само че нещо се е издънил и са го разжалвали.

— Не вярвам да е наистина луд — каза младата жена.

— Повечето от тях обаче са. Как се казваш?

— Извинете, че не се представих. Казвам се Севериън.

За малко да добавя, че съм ликтор, но знаех, че тогава едва ли ще поискат да продължат да разговарят с мен.