Джин Вульф - Цитаделата на аутарха

Но казаното ме накара да мисля за севера и открих, че не зная за него почти нищо. Когато бях момче и търках подовете и изпълнявах разни поръчки из Цитаделата, самата война ми се виждаше безкрайно далечна. Знаех, че повечето матроси, които обслужваха по-големите батареи, са участвали в нея, но го знаех по начина, по който знаех, че светлината, падаща върху ръката ми, произлиза от слънцето. Щях да ставам палач, а като такъв нямах причина да постъпвам в армията, нито пък да се страхувам, че ще ме принудят да вляза в нея. Никога не бях очаквал да видя войната пред портите на Несус (всъщност самите порти бяха за мен нещо като легенда), никога не бях предполагал, че ще напусна града, нито дори онази част на града, в която се намираше Цитаделата.

Северът — Асция — ми се струваше безкрайно далечен, почти толкова далечен, колкото някоя друга галактика — нали и едното, и другото бяха еднакво недостижими. Мислено бърках Асция с умиращия пояс тропическа растителност, който лежеше между нашата земя и тяхната, макар и да можех лесно да ги разгранича една от друга, ако учителят Палемон ме попиташе по време на час.

Но за самата Асция нямах никаква представа. Не знаех дали има големи градове, или няма. Дали е планинска, като северната и източната част на Общността, или е равна като нашите пампаси. Имах впечатлението (макар и да не знаех дали е вярно), че е един-единствен земен масив, а не е верига острови, подобна на нашия юг. Но най-ясната ми представа бе за огромния брой хора — асцианския народ — неуморим рояк, който се е превърнал в живо същество сам по себе си, подобно на мравуняк. Да мислиш за милионите и милиони хора, които не говорят или повтарят като папагали фрази, които със сигурност много отдавна са изгубили по-голямата част от значението си, беше нещо почти на границата на поносимото.

— Това е или някакъв трик, или лъжа, или грешка — промърморих сам на себе си. — Такава страна не може да съществува.

— Как може държавата да стане могъща? — отговори асцианинът с толкова тих глас, колкото бе и моят, а може би и още по-тих. — Тя ще е най-могъща, когато в нея няма конфликти. А как могат да се премахнат конфликтите? С премахването на разногласията. Но как да се пропъдят разногласията? Като се пропъдят четирите причини за тях — лъжата, глупавите дрънканици, самохвалството и думите, способни да разпалят спорове. Как да се премахнат четирите причини? Като се говори само Правилната мисъл. Тогава в държавата няма да има разногласия. Без разногласия в нея няма да има конфликти. А без конфликти тя ще е могъща, силна и сигурна.

Бях получил отговор на въпросите си. При това с лихвите.

През онази вечер станах жертва на страха, който от известно време се опитвах да махна от главата си. Макар и да не бях виждал никое от чудовищата, които Хетор беше донесъл отвъд звездите, откакто аз и малкият Севериън избягахме от селото на вълшебниците, не бях забравил, че той ме търси. Докато пътешествах из пущинаците или по водите на езерото Дютурна, не се страхувах особено, че може да ме настигне. Но вече не пътувах и чувствах слабостта на крайниците си — независимо от храната, която ядях, бях по-слаб дори от времето, когато гладувах в планините.

Освен това се страхувах от Аджиа даже повече, отколкото от нотюлите на Хетор, от неговите саламандри и плужеци. Познавах смелостта, ума и злонамереността й. Всяка от облечените в червено жрици от Пелерините, който се движеха между леглата, можеше съвсем спокойно да се окаже Аджиа с отровна кама в ръкава. Спах лошо. И макар да сънувах, сънищата ми бяха толкова неясни, че няма да ги споменавам тук.

Събудих се уморен. Треската, за която дори не подозирах, когато дойдох в лазарета, и от която изглеждаше, че съм се излекувал предишния ден, се върна. Усещах горещината навсякъде по себе си — струваше ми се, че горя, че дори южните ледници биха се разтопили, ако се разходя по тях. Извадих Нокътя и го притиснах към себе си, дори го лапнах за известно време. Треската отмина, но ме остави слаб и объркан.

На сутринта дойде да ме види войникът. Носеше бяла мантия, която Пелерините му бяха дали вместо доспехите му, и изглеждаше съвсем здрав. Каза ми, че се надява да го изпишат на следващия ден. Отговорих, че бих искал да му представя новите си познати от лазарета, и го попитах дали вече си спомня името си.

Той поклати глава.

— Спомням си много малко неща. Надявам се, че когато мина през подразделенията, ще се намери някой, който ме познава.