Джин Вульф - Цитаделата на аутарха

Все пак го представих. Нарекох го Милес — не можах да измисля нищо по-добро. Не знаех името на асцианина и открих, че никой не го знае, дори и Фойла. Когато го попитахме, той отвърна, че е „Верен на Групата на седемнадесетте“.

Известно време ние с Фойла, Мелито и войника разговаряхме. Мелито сякаш особено хареса войника, макар това да се дължеше може би на близостта в имената. След това войникът ми помогна да седна.

— Трябва да говоря с теб насаме — тихо ми каза той. — Казах ти, че смятам да си тръгна утре сутринта. Доколкото виждам, няма да можеш да се оправиш още няколко дни или дори седмици. Може никога повече да не се видим.

— Да се надяваме, че не си прав.

— И аз се надявам. Но ако намеря легиона си, може да ме убият, преди да се оправиш. А ако не го намеря, най-вероятно ще се запиша в друг — иначе могат да ме арестуват като дезертьор.

Той замълча. Усмихнах се.

— А аз пък мога да умра тук от треската. Не искаше да го кажеш. Нима изглеждам толкова зле, колкото бедния Мелито?

— Не, не чак толкова — поклати глава той. — Мисля, че ще се оправиш…

— Точно това пеел дроздът, когато рисът гонел заека около лавровото дърво.

Сега беше ред на войника да се усмихне.

— Прав си. Нещо такова.

— Това ли е обичайният израз по местата, където си израснал?

Усмивката му изчезна.

— Не зная. Не мога да си спомня къде е домът ми. Всъщност точно затова исках да поговорим. Помня как вървях с теб по пътя през нощта — това е единственото, което наистина си спомням, преди да дойда тук. Къде ме намери?

— В гората, на около пет-десет левги оттук. Помниш ли какво ти разказвах за Нокътя, докато вървяхме?

Той поклати глава.

— Май споменаваше нещо такова, но не помня какво точно.

— Какво помниш? Разкажи ми всичко и аз ще ти кажа онова, което зная и за което се досещам.

— Помня как вървях с теб. Пълна тъмнина… падах, а може би летях през нея. Виждах собственото си лице, умножаващо се отново и отново. Някакво момиче с коса като червено злато и огромни очи.

— Красавица ли беше?

— Най-красивата на света.

Повиших глас и попитах дали някой може да ни услужи с огледало. Фойла измъкна едно изпод леглото си и аз го приближих към войника.

— Това ли е лицето?

Той се поколеба.

— Май да.

— Сини очи?

— Не съм много сигурен.

Върнах огледалото на Фойла.

— Ще повторя онова, което ти казах на пътя, но бих искал да намерим някое по-закътано място. Преди известно време в ръцете ми се оказа един талисман. Стана по съвсем невинен начин, но не ми принадлежи. Много е ценен. Понякога — невинаги, само понякога — има способността да лекува болни и дори да възкресява мъртъвци. Преди два дни пътувах на север и се натъкнах на тялото на един мъртъв войник. Стана в гората, далеч от пътя. Беше мъртъв от по-малко от ден. Бих казал, че смъртта го е застигнала някъде през нощта. Бях много гладен, разкъсах ремъците на раницата му и изядох повечето храна, която бе носил. После се почувствах виновен от постъпката си, извадих талисмана и се опитах да го съживя. Често преди това подобни опити бяха неуспешни и този път отначало помислих, че пак няма да излезе нищо. Но стана обратното, макар че той се върна към живота бавно и дълго време сякаш не знаеше къде се намира и какво е станало с него.

— И този войник съм бил аз?

Кимнах и го погледнах в откритите му сини очи.

— Мога ли да видя талисмана?

Извадих го и го поставих в дланта си. Той го взе, огледа го внимателно от двете страни и опита острието му на палеца си.

— Не ми прилича на магически.

— Не съм сигурен, че думата „магически“ изобщо му подхожда. Срещал съм магьосници, но нищо от онова, което правят те, не напомня за талисмана или за начина, по който действа. Понякога излъчва светлина — сега е много слаба и надали ще я забележиш.

— Не я виждам. И по него няма никакви надписи.

— Имаш предвид заклинания или молитви. Не, никога не съм забелязвал такива, а е с мен от доста време. Всъщност не зная много за него, освен че от време на време действа. Но мисля, че той е от онези неща, с помощта на които се правят заклинания и молитви, а не е техен продукт.

— Казваш, че не ти принадлежи.

Отново кимнах.

— Принадлежи на тукашните жрици. На Пелерините.

— Но ти току-що пристигна тук. Преди две вечери, заедно с мен.

— Търсех ги, за да им го върна. Бил им е отнет — не от мен — преди известно време в Несус.

— И ще им го върнеш? — Той ме погледна, сякаш се съмняваше.

— Да.

Той се изправи и приглади робата си с ръце.