Джин Вульф - Цитаделата на аутарха

Когато започна да ми расте брада, дядо извика мъжете от семейството — баща ми, двамата ми чичовци и мен. Баба беше умряла и бе пристигнал свещеник от големия остров, за да я погребе. Синовете й плачеха. Аз също.

Онази вечер, когато седнахме на масата (дядо седна на едната й страна, а свещеникът — на отсрещната), дядо каза: „Време е да се разпоредя с имуществото си. Бега я няма. Никой от рода й не може да претендира за нищо, а скоро и аз ще я последвам. Халвард е женен и има зестрата на жена си. Така издържа семейството си и макар да не е богат, няма да гладуват. Ти, Анскар. И ти, Гундулф. Ще се жените ли изобщо?“

Двамата ми чичовци поклатиха глави.

„Тогава чуйте волята ми. Призовавам Всемогъщия и слугите му. Когато умра, всичко, което имам, ще отиде у Анскар и Гундулф. Ако единият от тях умре, другият ще получи неговата част. Когато умрат и двамата, Халвард ще наследи всичко, а ако умре той, тогава наследството трябва да разделят синовете му. Вие четиримата, ако не сте съгласни с волята ми, говорете сега.“

Никой не проговори и решението бе взето.

Измина една година. От мъглите се появи кораб от Еребус и два други кораба за кожи, моржова кост и солена риба. Дядо умря, сестра ми Фауста роди момиче. След жътвата чичовците ми излизаха на риболов с другите мъже.

Когато на юг идва пролет, още не е време за сеитба, защото често се случват мразовити нощи. Но когато хората виждат, че дните набъбват бързо, започват да издирват колониите тюлени. Те са по скалите далеч от брега, където е мъгливо, и макар че растат, дните са все още къси. Често се случва да умират не тюлените, а хората.

Така стана и с чичо ми Анскар и чичо Гундулф се върна сам в лодката.

Трябва да знаете, че когато нашите мъже излизат в морето — за тюлени, за риба или за нещо друго — те винаги се завързват към лодките си. Въжето се прави от моржова кожа и е достатъчно дълго, за да позволява на човек да се движи свободно в лодката, но само толкова. Морската вода е много студена и бързо убива всеки, който падне в нея, но нашите хора се обличат в дрехи, съшити от тюленови кожи, и често партньорът ти може да те измъкне от водата и така да ти спаси живота.

Ето какво разказа чичо Гундулф. Излезли далеч навътре в търсене на колония, до която другите още не били стигнали, когато Анскар видял голям мъжки тюлен да плува в морето. Хвърлил харпуна си и когато тюленът се гмурнал, примката на харпуна се оплела в крака на Анскар и тюленът го отнесъл в морето. Гундулф се опитал да го измъкне — беше много силен мъж. Но той дърпал в едната посока, а тюленът — в другата, и въжето на харпуна, което било завързано за основата на мачтата, преобърнало лодката. Гундулф успял да се покатери на лодката и срязал въжето на харпуна с ножа си. Когато лодката отново се обърнала в нормално положение, той се опитал да издърпа Анскар, но осигурителното му въже се било скъсало. Той показа оръфания му край. Чичо Анскар бил мъртъв.

В моя край жените умират на сушата, а мъжете — в морето, затова наричаме гробовете „женски лодки“. Когато някой мъж умре като чичо Анскар, се разпъва кожа, изрисува се и се окачва в къщата, където се събират мъжете, за да си говорят. Не се сваля, докато има хора, които да помнят кой е почетеният. Такава кожа бе приготвена и за Анскар и художниците се заловиха за работа.

Едно слънчево утро, когато двамата с баща ми приготвяхме инструментите за новата сеитба — много добре го помня! — в селото дотичаха някакви деца, пратени да събират птичи яйца. Казаха, че на камъните на южния залив лежи тюлен. Всеки знае, че тюлените никога не излизат на суша там, където живеят хора. Но понякога се случва тюлен да умре в морето или да бъде ранен. Така и помислихме и двамата с баща ми и заедно с мнозина други изтичахме на брега — тюленът е на първия, който го прониже с оръжието си.

Бях най-пъргав от всички и носех вила. Подобно нещо не е лесно за мятане, но неколцина млади мъже бяха по петите ми и затова когато се намирах на стотина крачки от тюлена, аз я хвърлих. Тя полетя право към тюлена и се заби в гърба му. И стана нещо, което не искам да видя никога повече. Тежестта на дългата дръжка на вилата обърна тюлена и…

И видях лицето на чичо Анскар, запазено в студената солена вода. В брадата му се бяха оплели тъмнозелени водорасли, а осигурителното въже от моржова кожа бе прерязано само на педя от тялото му.

Чичо Гундулф не го видя, тъй като беше отишъл на големия остров. Баща ми вдигна Анскар. Аз му помагах. Отнесохме го в дома на Гундулф. Поставихме края на въжето на гърдите му, така че Гундулф да го види, и заедно с няколко други мъже от Ледник седнахме и зачакахме.