Джин Вульф - Цитаделата на аутарха

Когато видя тялото на брат си, Гундулф изкрещя. Не приличаше на женски писък — по-скоро рев на тюлен самец, който заплашва другите мъжкари в стадото. И избяга в тъмното. Поставихме стража при лодките и започнахме да го търсим из целия остров. Духовете на далечния юг светеха със светлините си цяла нощ и знаехме, че Анскар го търси заедно с нас. Светлините станаха особено ярки, преди да избледнеят, и тогава открихме Гундулф сред скалите на нос Радбост.

Халвард замълча. Всъщност мълчанието се бе възцарило навсякъде. Всички болни наоколо слушаха разказа.

— Убихте ли го? — попита Мелито.

— Не. В старите времена би станало точно тъй, но това е лошо. Сега за убийството отмъщава законът на континента, и така е по-добре. Завързахме го за ръцете и краката, оставихме го да лежи в къщата си и аз го пазех, докато по-възрастните подготвяха лодките. Той ми каза, че обичал една жена от големия остров. Никога не съм я виждал, но той ми каза, че името й било Ненок и че била хубава и по-млада от него, но никой мъж не я искал, защото родила дете от мъж, който умрял предишната зима. Казал на Анскар в лодката, че ще доведе Ненок в дома си, а Анскар го нарекъл клетвопрестъпник. Чичо Гундулф беше силен. Хванал Анскар и го изхвърлил от лодката, след което омотал въжето му около ръцете си и го скъсал, както правят жените, когато свършат с шиенето.

Каза, че стоял там, хванал се с едната ръка за мачтата, и гледал брат си във водата. Видял как проблеснал нож, но си помислил, че Анскар искал да го заплаши или да метне ножа по него.

Халвард отново млъкна.

— Не разбирам — казах аз, когато разбрах, че няма да продължи. — Какво е направил Анскар?

Под русите му мустаци се появи едва забележима усмивка. Когато я видях, изпитах чувството, че виждам ледените острови на юга — сини и ужасно студени.

— Срязал въжето си, въжето, което Гундулф вече бил скъсал. Така хората, които открият тялото му, са щели да разберат, че е бил убит. Разбираш ли?

Разбрах и за известно време не казах нищо.

— И така — каза Мелито на Фойла — прекрасната земя преминала в ръцете на бащата на Халвард и с този разказ той успя да ти каже, че макар и да няма свое имущество, може да стане наследник. Естествено, разказа също, че е от семейство на убийци.

— Мелито ме смята за много по-умен, отколкото съм в действителност — изръмжа русият мъж. — Не съм и помислял подобни неща. Сега не са важни земите, кожите или златото, а кой ще разкаже най-добрия разказ. И аз, който зная множество истории, разказах най-добрата. Онова, което казва той, е истина — мога да наследя част от семейното имущество след смъртта на баща си. Но неомъжените ми сестри ще получат своята част като зестра, а онова, което остане, ще бъде разделено между мен и брат ми. Всичко това няма никакво значение, тъй като не бих завел Фойла на юг, защото там животът е много тежък. Откакто нося пиката, съм виждал много по-добри места.

— Мисля, че чичо ти Гундулф е обичал много Ненок — каза Фойла.

Халвард кимна.

— Каза го, докато лежеше вързан. Но всички южняци обичат жените си. Заради тях излизат през зимата срещу морето, бурите и ледените мъгли. Казва се, че когато мъжът избутва лодката си по каменистия бряг в морето, дъното на лодката казва „моята жена, моите деца, моите деца, моята жена“.

Попитах Мелито дали не иска да започне разказа си. Той обаче поклати глава и заяви, че тъй като всички са под въздействието на историята на Халвард, ще изчака и ще го разкаже на следващия ден. Тогава всички започнаха да разпитват Халвард за живота на юг и сравняваха наученото с живота по своите места. Асцианинът мълчеше. Аз си спомних за плаващите острови на Дютурна и разказах за тях на Халвард и останалите, макар и да пропуснах битката в замъка на Баландерс. Унесени в приказки, не усетихме кога дойде време за вечеря.

Когато привършихме с вечерята, вече беше започнало да се стъмва. По това време бяхме винаги по-тихи — не само защото бяхме отпаднали, но и защото знаехме, че смъртно ранените са по-предразположени да умрат след залез-слънце и особено късно през нощта. Това беше времето, когато битките събираха своето.

А и нощта ни караше да осъзнаваме войната по-силно. Понякога (особено онази нощ) изстрелите на големите енергийни оръжия разсичаха небето като светкавици. Можеше да се чуе как караулните обикалят постовете си, така че думата „стража“, която толкова често се използва не за друго, а за означаване на една десета част от нощта, придобиваше слухова реалност с тропота на крака и неразличимите заповеди.