Джин Вульф - Цитаделата на аутарха

— Не ми вярваш, нали? — Попитах го. — Не вярваш на нито една моя дума.

— Когато дойдох, ти ме представи на съседите си, с които си разговарял, докато си лежал. — Говореше бавно, сякаш подбираше всяка дума. — Естествено, аз също се запознах с хората, при които ме сложиха. Там има един, който е ранен наистина лошо. Почти момче, младок от някакво малко селце далеч оттук. През цялото време седи на леглото си и гледа пода.

— Носталгия?

Войникът поклати глава.

— Имал е енергийно оръжие. Корсек — така ми казаха. Да ти е познато?

— Не много.

— Изстрелват един лъч право напред и в същото време — два други, малко вляво и малко вдясно. Обхватът им не е голям, но казват, че били много подходящи при масови атаки. Нищо чудно.

Той се огледа да види дали някой не ни подслушва, но за чест на лазарета, всеки разговор, който не е предназначен лично за теб, се игнорира. Ако не беше така, пациентите скоро биха се хванали за гушите.

— Неговата стотна е била подложена на такава атака. Повечето не издържали и побягнали. Той останал, но не успели да се доберат до него. Един друг ми разказа, че пред момчето се образували три стени трупове. Покосявал ги, а асцианите се катерели по телата и скачали отгоре му. Тогава той отстъпвал малко и започвал да издига следващата стена.

— Сигурно е получил медал или повишение — казах аз. Не зная дали треската се завръщаше, или беше просто горещо, но чувствах, че съм потен и се задъхвам.

— Не, пратили са го тук. Казах ти, че е най-обикновено селско момче. През онзи ден е убил повече хора, отколкото изобщо е бил виждал, преди да постъпи в армията. Все още не може да дойде на себе си, а може би никога няма да се оправи.

— Нима?

— Струва ми се, че и ти си нещо подобно.

— Не разбирам.

— Говориш така, сякаш току-що си пристигнал от юг, и предполагам, че ако си напуснал легиона си, това е най-безопасният начин на говорене. Но все пак всеки може да разбере, че това не е истина — хората не получават порязвания като твоите, освен в бой. Бил си ударен от летящи парчета скала. Точно това е станало и Пелерината, която разговаря с нас първа, веднага го разбра. Така че мисля, че си бил на север по-дълго, отколкото твърдиш. Може би по-дълго, отколкото си мислиш. Ако си убил много хора, може би ти е удобно да мислиш, че разполагаш със средство да ги върнеш към живот.

Опитах се да му се ухиля.

— Тогава ти къде оставаш?

— Където съм си. Не искам да кажа, че не съм ти длъжник. Имал съм треска и ти си ме открил. Може би съм бълнувал. По-вероятно е дори да съм бил в безсъзнание и това да те е накарало да мислиш, че съм умрял. Ако не ме беше довел тук, сигурно щях да съм мъртъв.

Започна да става, но сложих ръка на рамото му и го спрях.

— Трябва да ти кажа някои неща, преди да си тръгнеш. За самия теб.

— Нали каза, че не знаеш кой съм.

— Не, всъщност не съм казвал подобно нещо. — Поклатих глава. — Казах, че те открих в гората преди два дни. В смисъла, който влагаш, не зная кой си. Но в друг смисъл може и да знам. Мисля, че ти си две личности и че познавам едната от тях.

— Никой не е двама души.

— Аз съм. Може би повечето хора са такива, но не го знаем. Но първото, което искам да ти кажа, е много просто. Чуй ме сега. — Подробно му описах как да стигне до онази гора и когато се убедих, че е разбрал, продължих: — Раницата ти сигурно е все още там, с разрязани ремъци, така че ако намериш мястото, няма начин да го объркаш. В раницата ти имаше писмо. Извадих го и прочетох част от него. Нямаше името на получателя, но ако си го завършил и само си чакал сгоден момент да го пратиш, то накрая би трябвало да пише името ти. Бях го оставил на земята, но задуха и вятърът го закачи на едно дърво. Може би ще успееш да го намериш.

Лицето му се напрегна.

— Не е трябвало да го четеш, още по-малко да го изхвърляш.

— Не забравяй, че те мислех за мъртъв. Освен това бях объркан. Не зная, може да е било и от треската. А сега — и останалата част. Няма да ми повярваш, но за теб е важно да ме изслушаш. Ще ме изслушаш ли?

Той кимна.

— Добре. Чувал ли си за огледалата на отец Инир? Знаеш ли как действат?

— Чувал съм за Огледалото на отец Инир, но не мога да ти кажа откъде точно. Казват, че можеш да минеш през него, сякаш минаваш през врата, и да излезеш на някоя звезда. Не ми се вярва да е истина.

— Огледалата са истински. Виждал съм ги. Дотогава винаги мислех за тях, че са кораб, но много по-бърз. Сега изобщо не съм толкова сигурен. Така или иначе, един мой добър приятел влезе в тези огледала и изчезна. Пред очите ми. Нямаше никакъв трик или суеверие. Отиде там, където те пренасят огледалата. Тръгна, защото обичаше една жена и не беше цял човек. Разбираш ли ме?