Джин Вульф - Цитаделата на аутарха

— Нещастие ли му се е случило?

— Да, но не там е работата. Каза ми, че ще се върне. Думите му бяха: „Ще се върна за нея, когато се оправя, когато отново съм здрав и цял“. Тогава не знаех какво да мисля, но сега вярвам, че се е върнал. Аз те съживих и желаех завръщането му — може би в двете неща има нещо общо.

Настъпи мълчание. Войникът погледна отъпканата пръст, върху която бяха поставени леглата, после вдигна очи към мен.

— Може би когато човек губи приятел и намира друг, има чувството, че старият му приятел се е завърнал.

— Йонас — така се казваше — имаше характерен начин на говорене. Когато му се налагаше да каже нещо неприятно, винаги го смекчаваше, обръщаше го на шега и гледаше да го представи в комична светлина. През първата вечер, когато пристигнахме тук, те попитах дали помниш името си, а ти ми отговори: „Май съм го изгубил някъде по пътя. Така казал ягуарът, когато обещал да изведе козата на паша.“ Помниш ли?

— Говоря какви ли не глупости.

— За мен беше чудно. Защото Йонас би казал нещо подобно, но би вложил повече смисъл, отколкото изглеждаше, че влагаш ти. Може би щеше да каже: „Това е история за една кошница, която напълнили с вода“. Нещо от този род.

Изчаках го да каже нещо, но той мълчеше.

— Разбира се, ягуарът изял козата. Някъде по пътя погълнал месото и раздробил костите й.

— Да ти е минавало през ума, че подобна поговорка може да е характерна за някой определен град? Приятелят ти може да е от същото място, откъдето съм и аз.

— По-скоро време, а не място. Преди много време някой е трябвало да обезоръжи страха — страха, който са изпитвали хората от плът и кръв, когато са се изправяли срещу стомана и стъкло. Йонас, знам, че ме слушаш. Не те обвинявам. Човекът бе мъртъв, а ти още си жив. Разбирам го. Но, Йонас, Йолента вече я няма — видях как умираше, опитах се да я върна към живота с помощта на Нокътя, но не успях. Не зная, може би беше прекалено изкуствена. Ще трябва да си намериш някоя друга.

Войникът стана. Вече не беше ядосан. Лицето му бе пусто като лицето на сомнамбул. Обърна се и си тръгна, без да каже нито дума.

Може би цяла стража лежах в леглото си с ръце под главата. Мислех за хиляди неща. Халвард, Мелито и Фойла разговаряха, но не ги слушах. Когато една от Пелерините донесе обяда, Мелито привлече вниманието ми, като почука с вилицата си по чинията.

— Севериън, искаме да те помолим за една услуга.

Жадувах да се освободя от мислите си, затова ги уверих, че ще направя за тях всичко, което е по силите ми.

Фойла, която бе надарена от Природата с прекрасна лъчезарна усмивка, направо засия.

— Виж какъв е проблемът. Тези двамата се дърпат заради мен цяла сутрин. Ако можеха, щяха да се дуелират, но докато бъдат в състояние да го направят, ще мине доста време и аз май няма да издържа дотогава. Днес мислех за майка си и баща си, как обичаха през дългите зимни вечери да седят до огнището. Ако се омъжа за Халвард или за Мелито, някой ден ще правим същото. Затова реших да се омъжа за по-добрия разказвач. Не ме гледай така, не съм луда — това е единственото разумно нещо, което съм правила през живота си. И двамата ме искат, и двамата са много красиви, и двамата са бедни и ако не уредим въпроса, или единият ще убие другия, или аз ще убия и двамата. Ти си образован, личи си по начина, по който говориш. Така че слушай и решавай. Халвард е първи. И историите трябва да са истински, а не взети от някоя книга.

Халвард, който можеше по малко да ходи, стана от леглото си и седна при краката на Мелито.

— Това е истинска история. Зная много такива. Някои са измислени, макар че сигурно и измислените са били истински в отдавна забравените времена. Зная много истински истории, защото на южните острови стават много странни неща, за които вие, северняците, не сте и сънували. Избрах тази, защото аз самият й бях свидетел.

Аз съм от най-източния от южните острови, който се нарича Ледник. На нашия остров живееха мъж и жена, моите баба и дядо, които имаха трима синове. Казваха се Анскар, Халвард и Гундулф. Халвард е моят баща, и когато пораснах достатъчно, за да мога да му помагам с лодката, той престана да ловува с братята си. Излизахме само ние двамата и всичко, което улавяхме, носехме вкъщи на майка ми, на сестрите ми и на по-малкия ми брат.

Чичовците ми не се ожениха и затова продължиха да използват заедно една и съща лодка. Когато хващаха нещо, го изяждаха сами или го даваха на дядо ми и баба ми, които вече нямаха сили да се справят сами. През лятото обработваха земята на дядо ми. Тя бе най-добрата на острова, единствената, която бе закътана от ледения вятър. На нея можеха да се отглеждат растения, които не вирееха никъде другаде на Ледник, защото сезонът на поникването там е две седмици по-дълъг.