Джин Вульф - Цитаделата на аутарха

— Аз съм Фойла, а това е Мелито. Аз съм от Сините хусари, а той е хоплит.

— Стига си говорила глупости — изръмжа Мелито. — Аз съм хоплит. Ти си хусар.

Помислих си, че се намира много по-близко до смъртта от нея.

— Надявам се да минем в запаса, след като се оправим достатъчно, че да ни изпишат — каза Фойла.

— И какво ще правим? Ще доим чужди крави и ще пасем чужди свине ли? — Мелито се обърна към мен. — Не се подвеждай от приказките й. И двамата сме доброволци. Тъкмо щяха да ме повишат, когато ме раниха. А когато ме повишат, ще мога да издържам съпруга.

— Не съм обещала, че ще се омъжа за теб! — обади се Фойла.

— Вземи я, за да си затвори устата най-сетне! — високо извика нечий глас няколко легла по-нататък.

При тези думи пациентът от другата страна на Фойла се изправи.

— Тя ще се омъжи за мен. — Беше едър светлокож и светлокос мъж. Говореше бавно и отмерено, както е характерно за жителите на ледените острови на юг. — Аз съм Халвард.

За мое учудване, военнопленникът асцианин също се намеси.

— Обединени, мъжете и жените са по-силни. Но храбрата жена иска деца, а не съпрузи.

— Воюват дори когато са бременни — каза Фойла. — Виждала съм ги мъртви на бойното поле.

— Народът е коренът на дървото. Листата падат, но дървото остава.

Попитах Мелито и Фойла дали асцианинът сам съчинява фразите си, или цитира някакво непознато за мен литературно произведение.

— Имаш предвид дали сам ги измисля? — попита Фойла. — Не. Никога не го правят. Всяка тяхна дума е взета от одобрен тексу. Някои изобщо не говорят. Други наизустяват хиляди — а може би и десетки хиляди цитати.

— Това е невъзможно — казах аз.

Мелито сви рамене. Беше успял да се подпре на лакът.

— И все пак го правят. Или поне така се говори. Фойла знае за тях повече от мен.

Тя кимна.

— В леката кавалерия правим много разузнавателни походи и понякога ни изпращат специално да заловим пленници. Не научаваме кой знае колко от разговорите с тях, но все пак Генералният щаб успява да разбере доста неща по екипировката и физическото им състояние. На северния континент, откъдето идват, само малките деца говорят така, както го правим ние.

Помислих си за учителя Гурлойс, който се занимаваше с работата на нашата гилдия.

— Как тогава ще кажат нещо като „Вземи трима души и разтовари онази каруца?“

— Изобщо не го казват. Просто хващат няколко души, сочат им каруцата и ги бутат в гърба. Ако се заловят за работа — чудесно. Ако не го направят, тогава началникът им рецитира нещо за нуждата от труд, за да се осигури победата, и привежда няколко доказателства. Ако човекът, на когото говори, отново не се залови за работа, го убива — като може да го посочи и да цитира нещо за необходимостта да се ликвидират враговете на народа.

— Виковете на децата са викове на победата — каза асцианинът. — Но все пак победата трябва да се научи на мъдрост.

— Това означава, че макар и да са необходими, те говорят безсмислици — преведе Фойла. — Повечето асциани биха ни помислили за неми, дори и да изучим езика им, защото словосъчетанията, които не са от одобрени текстове, за тях нямат смисъл. Ако признаят — дори пред самите себе си, — че подобни изрази означават нещо, тогава биха могли да чуят нелоялни изказвания и дори да ги правят. А това е страшно опасно. Докато разбират и цитират само одобрените текстове, никой не може да ги обвини.

Обърнах се към асцианина. Очевидно бе, че слуша внимателно, но не можех да определя какво изразява лицето му.

— Онези, които пишат одобрените текстове, не могат да цитират други одобрени текстове, докато пишат — казах му аз. — Затова дори одобреният текст може да съдържа елементи на нелоялност.

— Правилната мисъл е мисълта на народа. Народът не може да предаде народа или Групата на седемнадесетте.

— Не обиждай народа или Групата на седемнадесетте — каза Фойла. — Може да се опита да се самоубие. Понякога го правят.

— Ще се оправи ли изобщо някога?

— Чувала съм, че някои от тях в крайна сметка започват да говорят повече или по-малко като нас, ако имаш предвид това.

Не можех да измисля какво да кажа и за известно време замълчахме. На места като това, където почти всички са болни, настъпват дълги моменти на тишина. Знаехме, че имаме да запълваме още стражи след стражи. Знаехме, че ако не сме си казали всичко този следобед, ще имаме друга възможност вечерта и утре сутринта. Всъщност тук всеки, който говори по начина, по който говорят здравите хора (след ядене например), би бил непоносим.