Джин Вульф - Цитаделата на аутарха

— Има треска. Ти също. От настъпването на летните горещини болестите се увеличават с всеки ден. Трябва да преварявате водата, която пиете, и да се пазите от въшки.

Тя се обърна към мен.

— Освен това имаш множество малки порязвания, някои от които са се инфектирали. Да не са те замеряли с камъни?

— Не аз съм болният — успях да кажа. — Аз доведох приятеля си.

— И двамата сте болни и подозирам, че сте се довели един друг. Чудя се дали щяхте да се доберете дотук поотделно. И така, от камъни ли е? Или от вражеско оръжие?

— От камъни. Оръжието на приятел.

— Както съм чувала, най-лошото нещо е по теб да стреля някой от твоите. Но треската е главният проблем. — Тя се поколеба, местейки погледа си от войника към мен и обратно. — Бих искала да ви сложа да си легнете, но първо трябва да се изкъпете.

Пелерината плесна с ръце и се появи един здравеняк с бръсната глава. Хвана ни за ръцете и ни помъкна нанякъде, след това спря, взе ме на ръце и ме понесе, както аз навремето носех малкия Севериън. След малко бяхме голи и седяхме във вана, водата, в която се стопляше от нагорещени камъни. Здравенякът ни поля с вода, след което ни накара да излезем един по един, за да може да ни остриже с груби ножици. После ни остави да покиснем още известно време.

— Вече можеш да говориш — обърнах се към войника.

Видях го да кима на светлината на лампата.

— Защо тогава не ми говореше, докато идвахме насам?

Той се поколеба и леко сви рамене.

— Мислех за много неща, а и ти самият не говореше много-много. Изглеждаше уморен. Веднъж те попитах дали да не спрем, но ти не отговори.

— На мен ми изглежда точно обратното, но може и двамата да сме прави — казах аз. — Можеш ли да си спомниш какво се е случило с теб, преди да се срещнем?

Отново последва мълчание.

— Не помня дори как съм се срещнал с теб. Вървяхме по тъмната пътека и ти беше до мен.

— А преди това?

— Не зная. Може би музика и дълъг поход. Отначало под слънчевите лъчи, но по-късно в тъмнина.

— Това вървене беше заедно с мен — казах аз. — Помниш ли нещо друго?

— Как летя в тъмното. Да, бях с теб и стигнахме на място, където слънцето висеше точно над главите ни. Пред нас имаше светлина, но когато пристъпих в нея, тя се превърна в тъмнина.

Кимнах.

— Тогава не беше много на себе си. Понякога в горещ ден ти се струва, че слънцето виси точно над теб, а когато се скрие зад някоя планина, ти се струва, че настъпва нощ. Спомняш ли си името си?

Той се замисли, после тъжно се усмихна.

— Май съм го изгубил някъде по пътя. Така казал ягуарът, когато обещал да изведе козата на паша.

Здравенякът с бръснатата глава беше дошъл отново, без да го забележим. Помогна ми да се измъкна от ваната и ми даде кърпа, с която да се избърша, една роба и брезентова торба с моите неща, от която силно миришеше на дезинфектант. Ден по-рано бих изпаднал в безумна ярост, ако Нокътя не е с мен дори за миг. Но тази нощ изобщо не бях разбрал, че го няма, до мига, в който не ми го върнаха и не проверих дали е непокътнат, докато не се озовах на легло под плетен параван. Нокътя блещукаше в ръката ми с мека лунна светлина. А и по форма напомняше лунния сърп. Усмихнах се на мисълта, че бледозеленото му светене е било отражение на слънчевата светлина.

През първата нощ, когато спах в Салтус, се бях събудил с мисълта, че се намирам в спалнята на учениците в нашата кула. Сега изпитах същото, но обратно — спях и сънувах, че тъмният лазарет с мълчаливите фигури и движещите се фенери не е нищо повече от халюцинация.

Седнах и се огледах. Чувствах се добре — всъщност даже по-добре, отколкото всеки друг път, но имах температура. Имах чувството, че горя отвътре. Рош спеше на едната си страна, червената му коса се беше разрошила, устата му бе полуотворена, а лицето — отпуснато и момчешко, без характерната умствена енергия зад него. През прореза в стената можех да видя, че в Стария двор е навалял нов сняг, без следи на хора или животни по него. Но се досетих, че некрополът вече е изпъстрен с множеството отпечатъци на малките същества, които намираха подслон там и бяха любимци на мъртвите и техни другари в игрите; бяха излезли да търсят храна и забавление в новата среда, предоставена им от Природата. Облякох се бързо и тихо, като поставях пръста си до собствените си устни, когато някой от учениците се размърдваше, и забързах надолу по стръмната стълба, виеща се около центъра на кулата.

Отне повече време от обикновеното и открих, че ми е трудно да преминавам от стъпало на стъпало. Винаги сме наясно с пречките на гравитацията, когато се катерим нагоре, и смятаме за естествено, че същата тази сила ще ни помага на слизане. Сега тази помощ бе изчезнала или почти изчезнала. Трябваше да полагам усилия при всяка стъпка надолу, като го правех така, че да попреча да не излетя нагоре, когато кракът ми се окаже на следващото стъпало. По онзи тайнствен начин, по който разбираме нещата в сънищата си, осъзнах, че кулите на Цитаделата най-сетне са излетели и пътуват отвъд кръга на Дис. Почувствах се щастлив от това осъзнаване, но все пак ми се искаше да отида до некропола и да подебна малко коатиси и лисици. Бързах надолу колкото можех, и изведнъж чух стон. Стълбището вече не се спускаше, както би трябвало, а водеше към някаква кабина, също както стълбата в замъка на Баландерс минаваше покрай стените на покоите му.