Джин Вульф - Цитаделата на аутарха

Зачаках. Войникът не проговори, но неочаквано усетих ръката му върху рамото си. Дотогава говорех почти лекомислено. Докосването му ме върна към действителността и ме накара да осъзная сериозността на онова, което бях казал. Ако то бе истина — или поне отдалечено да се доближаваше до истината, — тогава си играех със сили, които разбирах не по-добре от сина на Каздое, когото се опитах да направя свой, без да разбирам смисъла на огромното колело, отнело живота му.

— Така че няма нищо чудно, че си объркан. Сигурно е ужасно да се върнеш назад във времето, а още по-ужасно — да преминеш назад през смъртта. Искам да кажа, това е като да се родиш втори път, но сигурно е много по-зле — нали детето е живо в утробата на майка си. — Поколебах се. — Аз… имам предвид, че Текла… никога не е носила в себе си дете.

Може би защото мислех за неговото объркване, аз самият се обърках до такава степен, че вече не знаех кой съм.

— Трябва да ме извиниш — продължих тромаво. — Когато съм уморен и понякога, когато почти заспивам, сякаш ставам друг човек. — Поради някаква причина при тези думи той стисна рамото ми по-силно. — Това е дълга история и няма нищо общо с теб. Исках да кажа, че в Атриума на времето счупването на пиедестала беше наклонило циферблата на слънчевия часовник и гномоните не показваха точното време. Чух, че когато се случи подобно нещо, дневните стражи спират или известно време се движат назад. Имаш джобен слънчев часовник и знаеш, че за да показва точното време, трябва да насочиш гномона му към слънцето. Слънцето е неподвижно, а Ърт танцува около него и по танца му можем да определим времето, също както глухият може да свири ритъма на тарантела само като гледа движенията на танцьорите. Ами ако самото слънце затанцува? Тогава времето може да тръгне назад.

— Не зная дали вярваш в Новото слънце — аз самият не съм сигурен — продължих. — Но ако то дойде, това ще бъде повторно идване на Помирителя. Ето защо „Помирител“ и „Ново слънце“ са две имена на една и съща личност и можем да се запитаме защо тази личност трябва да се нарича Ново слънце. Какво мислиш? Може ли това да е заради властта му да управлява времето?

Сега наистина почувствах как самото време е спряло. Дърветата около нас се изправяха тъмни и мълчаливи. Нощта беше разведрила въздуха. Не можех да измисля какво друго да кажа, а се срамувах да продължа да дрънкам глупости — по някакъв начин чувствах, че войникът внимателно слуша всяка моя дума. Забелязах пред нас два бора с много по-дебели стебла от стеблата на дръвчетата покрай пътя, между които минаваше бледа зеленикавобяла пътека.

— Натам! — възкликнах аз.

Но когато доближихме дърветата, ми се наложи да спра войника с ръце и да го обърна за раменете, за да ме последва. Забелязах нещо тъмно и влажно в праха и се наведох да го докосна.

Беше съсирена кръв.

— На прав път сме — отбелязах. — Оттук са пренасяли ранените.

Не мога да кажа с точност колко разстояние изминахме, нито колко бе напреднала нощта, когато се добрахме до местоназначението си. Зная само, че известно време след като отбихме от главния път, започнах да се спъвам. За мен това се бе превърнало в нещо като болест — също както някои болни хора започват да кашлят и не могат да спрат, а други не са в състояние да спрат треперенето на ръцете си, така и аз се спъвах, правех няколко крачки, после се спъвах отново и отново. Веднага щом се замислех за нещо друго, пръстите на левия ми крак закачаха петата на десния и не можех да се съсредоточа — мислите ми се разбягваха с всяка крачка.

Сред дърветата от двете страни на пътеката блещукаха светулки и дълго време предполагах, че светлините пред нас са просто още насекоми и затова не ускорявах крачка. След това съвсем неочаквано (както ми се стори) се озовахме под засенчен покрив, където мъже и жени с жълти фенери в ръце се движеха между дълги редици застлани болнични легла. Някаква жена в дрехи, които предположих, че са черни, ни посрещна и ни отведе до някакво друго място, където имаше столове от кожа и рог и в един мангал гореше огън. Чак тогава видях, че роклята й е аленочервена и носи качулка със същия цвят. За миг реших, че е Кириака.

— Приятелят ти е много болен — каза тя. — Знаеш ли какво му е?

И войникът поклати глава и отговори:

— Не. Дори не зная кой е той.

Бях толкова сащисан, че не можах да кажа нищо. Тя ме хвана за ръката, после ме пусна и хвана ръката на войника.