Джин Вульф: Цитаделата на аутарха

Както и да е, приближих се предпазливо, като се движех безшумно и настрани, докато не го видях. Лежеше възнак, единият му крак бе подгънат под него, а другият — изпънат. До дясната му ръка лежеше къса сабя. Коженият й ремък още висеше около китката му. Простият му шлем бе паднал от главата му и се търкаляше наблизо. Мухата запълзя по ботуша, докато не стигна до оголената плът точно под коляното и отново излетя със звука на мъничък трион.

Разбира се, знаех, че е мъртъв, и почувствах облекчение, но отново ме връхлетя усещането за самота, макар и дотогава да не осъзнавах, че изобщо ме е напускало. Хванах го за рамото и го преобърнах. Тялото му още не се бе подуло, но се долавяше миризмата на смърт, макар и съвсем слаба. Лицето му бе омекнало, подобно на восъчна маска в близост до огън. Невъзможно бе да се каже какво е било изражението му в мига на смъртта. Беше млад и рус с красиво открито лице. Потърсих някаква рана, но не открих.

Ремъците на раницата му бяха така стегнати, че не можех да ги смъкна, нито дори да отслабя закопчалките. Накрая взех камата от пояса му и ги прерязах, след което забих острието в дървото. Одеяло, къс хартия, почернял от огъня тиган с дръжка, два чифта груби дълги чорапи (идеално) и — най-важно от всичко — лук и половин пита черен хляб, завити в чиста кърпа, както и пет ивици сушено месо и бучка сирене, завити отделно.

Първо се заех с хляба и сиренето и като видях, че не мога да се стърпя да не бързам, се насилих да ставам и да правя по няколко крачки на всеки трети залък. Хлябът също ми помогна, тъй като трябваше да дъвча доста усилено. Вкусът му беше абсолютно същият като на черния хляб, с който хранехме затворниците в кулата Матачин — бях го откраднал веднъж или два пъти по-скоро за да напакостя, отколкото от глад. Сиренето беше сухо, вмирисано и солено, но и страшно вкусно. Стори ми се, че никога не съм опитвал такова чудесно сирене и че никога друг път няма да ми се случи да попадна на подобно. Сякаш поглъщах живот. От него ожаднях и научих колко добре се справя с жаждата лукът, който стимулираше слюноотделянето ми.

Когато стигнах до месото, което също беше много солено, вече бях достатъчно сит, за да се замисля дали да не си оставя малко храна и за вечерта. Накрая реших да изям само едната ивица, а останалите четири да запазя.

Въздухът бе неподвижен още от сутринта, но сега задуха слаб вятър, който охлаждаше бузите ми, разпиля нападалите листа, подхвана хартията, измъкната от раницата на мъртвия войник, и я издуха през мъха до едно дърво. Без да спирам да дъвча и да гълтам, отидох до листа и го вдигнах. Беше писмо. Мъртвецът не бе имал възможност да го изпрати или довърши. Почеркът му бе ъгловат и по-дребен, отколкото бях очаквал, но може би просто се беше мъчил да побере прекалено много букви на малкия лист, може би единственият, с който бе разполагал.

„Мила моя, намираме се на сто левги северно от мястото, откъдето ти писах за последен път. Стигнахме дотук след усилен марш. Имаме достатъчно храна и през деня е топло, но някои нощи са доста хладни. Макар, за когото вече ти писах, се разболя и му разрешиха да не продължи с нас. Мнозина също се престориха на болни, но ги накараха да вървят пред колоната без оръжия, под стража и с двоен товар на раменете. През цялото време не открихме следа от асцианите, но лохагът ни каза, че се намират на още няколко дни път. Три нощи подред бунтовници избиваха стражите ни, докато не поставихме по трима души на пост и не изпратихме и други патрули извън пределите на лагера. Още първата нощ ме сложиха в един от тези патрули и това се оказа доста неприятно, тъй като се страхувах, че в тъмнината ще ме заколи някой от собствените ми другари. През цялото време се спъвах в корените на дърветата и слушах песента около огъня:

Утрешната нощ ще спим на пропита с кръв земя. Затуй сега ний пием здраво, пуснете чашата да обикаля! Приятелю, дано, когато стрелят, стрелите им да минат покрай нас. Трофеи пожелавам ти аз днес, и аз самият да съм жив до теб. Пуснете чашата да обикаля! На пропита с кръв земя ний утре през нощта ще спим.

Разбира се, не видяхме никого. Бунтовниците наричат себе си «водаларии» по името на водача си и се говори, че били изкусни бойци. Плащали им добре, тъй като асцианите ги поддържали…“

Вдигнах очи от наполовина прочетеното писмо и погледнах човека, който го бе написал. Смъртта не беше пропуснала целта си. Сега той гледаше слънцето с угасналите си сини очи — едното леко примижало, другото широко отворено.