Джин Вульф - Мечът на Ликтора

— Ваши милости! Позволете да ви представя един наш много добър приятел, учителя Севериън от гилдията на инквизиторите. Учителю Севериън, нека ти представя почитаемите хиеродули Осипаго, Барбатус и Фамулимус. Задачата на тези благородни персони е да втълпят мъдрост на човешката раса, тук представена от Баландерс, а сега и от теб.

Съществото, което доктор Талос беше представил като Фамулимус, заговори. Гласът му можеше да мине за човешки, ако не беше по-резониращ й мелодичен от всеки човешки глас, който бях чувал, и имах чувството,’че слушам речта на оживял струнен инструмент.

— Добре дошъл — пропя гласът. — Няма по-велика радост за нас от тази да те поздравим, Севериън. Ти ни се покланяш от учтивост, но пред теб ние ще превием колене. — И той наистина коленичи за миг, другите двама също.

Каквото и друго да беше казал или направил, не би ме удивил толкова. Бях прекалено смутен, за да реагирам по някакъв що-годе адекватен начин.

Другият висок какоген, Барбатус, заговори така, както би го направил някой придворен, за да запълни неудобна пауза в разговор. Неговият глас беше по-дълбок от гласа на Фамулимус и като че ли в него се усещаха някакви войнишки нотки.

— Ти си добре дошъл тук — наистина добре дошъл, както каза моят добър приятел и както всички ние се опитахме да покажем. Твоите приятели обаче ще трябва да си останат навън, докато ние сме вътре. Ти знаеш това, разбира се. Споменавам го само за протокола.

Третият какоген, с глас толкова дълбок, че по-скоро се усещаше, отколкото чуваше, избоботи:

— Това е без значение. — И — сякаш се страхуваше, че ще видя празните цепнатини на маската му — се обърна и демонстративно впери поглед през тесния прозорец зад себе си.

— Може и така да е — каза Барбатус. — Осипаго знае най-добре, в крайна сметка.

— Значи си си довел приятели, така ли? — прошепна доктор Талос. Имаше тази особеност много рядко да говори, на група хора — или се обръщаше само към един човек от групата, сякаш двамата са сами, или ораторстваше, сякаш го слуша многохилядно множество.

— Неколцина от островитяните ме придружиха дотук — казах аз, опитвайки се да представя ситуацията в най-приемлива светлина. — Сигурно си чувал за тях. Живеят на плаващи тръстикови острови в езерото.

— Разбунтували са се срещу нас! — каза доктор Талос на гиганта. — Предупредих те, че ще стане така. — Изтича при прозореца, през който уж гледаше Осипаго, избута го с рамо и впери поглед в нощта. После се обърна към какогена, коленичи, сграбчи ръката му и я целуна. Въпросната ръка съвсем очевидно беше ръкавица от еластичен материал, боядисана в телесен цвят, в която имаше нещо, което определено не беше ръка.

— Ще ни помогнете, ваша милост, нали? Имате фантасини на кораба си, знам, че имате. Ако обточим стената с ужаси, поне сто години никой не ще посмее да ни доближи.

Баландерс бавно каза:

— Севериън ще излезе победител. Иначе защо коленичиха пред него? Макар че може той да умре, а ние да не умрем. Знаеш им порядките, докторе. Плячкосването може да разнесе семената на знанието.

Доктор Талос го изгледа гневно.

— Да е ставало така някога? Питам те!

— Кой знае, докторе?

— Знаеш, че не е ставало. Те са си същите невежи суеверни грубияни, каквито са били винаги! — Огледа и тримата. — Благородни хиеродули, отговорете ми. Ако някой знае, това сте вие.

Фамулимус махна с ръка и в този миг най-силно усетих истината, която се криеше зад маската му, защото никоя човешка ръка не би могла да извърши движението, което направи неговата, движение, което не казваше нищо, не изразяваше нито съгласие, нито несъгласие, нито раздразнение или утешение.

— Не ще говоря за всички неща, които и без това знаеш — каза той. — Че онези, от които се страхуваш, са се научили как да те надвият. Може и да е вярно, че още са елементарни, и все пак нещо от онова, което занесат у дома си, може да ги направи мъдри.

Обръщаше се към доктора, но не можах да се стърпя и казах:

— Може ли да попитам за какво говорите, сир?

— Говоря за теб и за всички вас, Севериън. Сега не може да ви навреди това, че говоря.

— Стига да не прекаляваш — вметна Барбатус.

— Има свят със знак, където понякога изтощеният ни кораб намира покой. Знакът е змия с глави в двата си края. Едната глава е мъртва, а другата се храни от нея.

Без да се извръща от прозореца, Осипаго каза:

— Мисля, че това е светът.

— Без съмнение Камоена може да разкрие дома си. Но пък няма значение дали го знаеш, или не. Ще ме разбереш по-лесно, ако ти кажа, че живата глава символизира разрушението. Главата, която не е жива — съзиданието. Първата се храни от втората и хранейки се, храни храната си. Някое дете би си помислило, че ако първата умре, то мъртвата, съзидателната част, ще триумфира, като направи близнака си също като себе си. Истината е, че скоро и двете ще започнат да гният.