Джин Вульф - Мечът на Ликтора

Луната се показа за кратко, пресечена от черните силуети на ято щъркели. Брегът се виждаше като пояс от по-наситена нощ на хоризонта. Нова маса облаци отряза светлината и на лицето ми падна капка вода. От нея внезапно се почувствах по-добре, макар да не знаех защо — несъмнено причината беше, че несъзнателно си бях спомнил за дъжда през онази нощ, когато бях отблъснал алзабото. А може да си бях помислил и за ледената вода, която изригваше от отвора на мината на маймуночовеците.

Но дори да оставим настрана всички тези случайни асоциации, дъждът можеше да се окаже истинска благословия. Ние нямахме лъкове, а ако тетивите на враговете ни се намокреха, толкова по-добре. А и със сигурност щеше да е невъзможно да използват силовите куршуми, които беше изстрелял лъкометецът на хетмана. Освен това дъждът би бил преимущество за една разчитаща на изненада атака, а аз отдавна бях стигнал до заключението, че единствено с изненада бихме могли да се надяваме на успех.

Бях се отплеснал в планове, когато облаците отново се разкъсаха и видях, че се движим успоредно на брега — скалите се издигаха вдясно от нас. Напред тъмнееше каменист полуостров, по-висок от брега, и аз отидох в предния край на острова да попитам мъжа на пост там дали замъкът се намира на полуострова. Той поклати глава и каза:

— Ще го заобиколим.

Така и направихме. Островитяните разхлабиха въжетата на всички платна и ги завързаха на нови клони. Специални тежести бяха спуснати във водата от едната страна на острова, докато трима мъже напрягаха мускули на кормилния лост да завъртят руля. Сетих се, че Либио сигурно е дал нареждания за настоящите ни действия, и то съвсем на място, за да избегнем от погледа на евентуалните постове, които можеха да са разставени, за да държат под око водите на езерото. Ако беше така, все още имаше опасност да ни забележат, докато заобиколим полуострова. Хрумна ми и друго — че щом строителят не е избрал да издигне замъка си на високия скалист хребет, покрай който се движехме в момента и който изглеждаше почти неуязвим, то най-вероятно беше открил за целта още по-непристъпно място.

А после заобиколихме полуострова и видяхме въпросното място на малко повече от стотина метра по брега — скалист нос, още по-висок и стръмен, с крепостна стена на върха и кула с невъзможната форма на отровна гъба.

Не можех да повярвам на очите си. Внушителната, заострена централна колона, без съмнение кръгла кула от каменни блокове, се разширяваше в метална структура с формата на оптична леща, с диаметър десет пъти по-голям от този на колоната и, по всичко личеше, също толкова масивна като нея.

Мъжете на нашия остров, в лодките и на другите острови си шепнеха и сочеха. Изглежда, тази невероятна гледка беше нова и за тях.

Мъгливата светлина на луната — целувката на по-младата сестра върху лицето на умиращата по-голяма — се отразяваше в горната повърхност на огромния диск. Под него, в дебелата му сянка, просвятваха искри оранжева светлина. Те се движеха, пълзяха нагоре и надолу, макар движението им да беше толкова бавно, че го осъзнах едва след като ги наблюдавах известно време. Накрая една от тях се издигна досами дъното на диска и изчезна, а малко преди да стигнем до брега, още две се появиха на същото място.

В сянката на канарата имаше миниатюрен плаж. Островът на Либио обаче застърга по дъното преди да сме стигнали до плажа и на мен отново ми се наложи да скоча във водата, като този път държах Терминус Ест високо над главата си. За щастие, нямаше вълни и макар небето все още да тежеше от дъжд, още не беше заваляло. Помогнах на неколцина от езерните мъже да издърпат лодките си на покрития с дребни камъчета бряг, докато други привързваха островите към по-големите скали с котвени въжета от тюленски сухожилия.

След пътуването ми в планината тясната и коварна пътечка не би ме затруднила, ако не се налагаше да я катерим в тъмното. При това положение обаче бих предпочел да се спусна покрай погребания град над къщата на Каздое, макар онова спускане да беше пет пъти по-дълго.

Когато стигнахме до върха, все още се намирахме на известно разстояние от стената, от която ни делеше ниска борова горичка. Събрах островитяните и ги попитах — чисто реторичен въпрос — дали имат представа откъде се е взел звездният кораб над замъка. И когато ме увериха, че не знаят, им обясних, че аз знам (и наистина знаех, понеже Доркас ме беше предупредила за тях, макар сам никога да не бях ги виждал) и че заради присъствието му тук ще е по-добре да разузнаем положението преди да пристъпим към атаката.