Не бях възнамерявал, когато започнах този разказ за живота си, да разкрия дори малка част от тайните на нашата гилдия, които ми бяха разкрити от учителя Палемон и учителя Гурлойс малко преди да ме издигнат, на банкета по случай деня на Света Катерина, в пътуващ брат. Сега обаче ще ви разкажа за една от тях, защото стореното от мен през онази нощ на езерото Дютурна не би могло да се разбере, без да се разбере тайната. А тайната е, че ние, инквизиторите, се подчиняваме. В целия висш ред на световната йерархия пирамидата от животи, която е несравнимо по-висока и от най-високата построена от човешки ръце кула, по-висока от Кулата с камбаните, по-висока от Стената на Несус, по-висока от планината Тифон, пирамидата, която се простира от Самодържеца на Фениксовия трон до най-скромния чиновник, потящ се над далаверите на най-нечестния търговец — същество по-презряно и от най-презрения просяк — ние сме единственият здрав камък. Никой не е способен на пълно подчинение, освен ако не е готов да извърши и немислимото, за да се подчини, а никой не е готов да извърши немислимото освен нас.
Как бих могъл да откажа на Неръкотворния онова, което охотно бях дал на Самодържеца, когато отсякох главата на Катерина?
Островите вече се бяха разделили и макар лодките да се движеха между тях и платна да се бяха издули на всяко дърво, не можех да се преборя с усещането, че стоим на едно място под препускащи облаци и че движението ни е само последното самозалъгване на потъваща земя.
Много от плаващите острови, които бях видял през деня, бяха останали назад като убежище за жените и децата. С нас плаваха едва половин дузина, а аз стоях на най-високата точка от острова на Либио, който беше най-големият от шестте. Освен двама ни с Либио на него имаше още седмина бойци. Другите острови носеха по четирима или петима всеки. В добавка към островите разполагахме с трийсетина лодки, всяка с екипаж от двама-трима мъже.
Не се залъгвах, че нашита стотина мъже с техните ножове и копия съставляват внушителна военна сила — шепа от димарчиите на Абдиесус можеха да ги пръснат като плява. Но те следваха мен, а да поведеш мъже в битка е чувство като никое друго.
Нищо не проблясваше по повърхността на езерото освен зелената отразена светлина, която се сипеше от милионите листа на Лунния лес на петдесет хиляди левги над нас. Водите на езерото ми навяваха мисли за стомана, излъскана и намазана с масло. Лекият вятър не вдигаше бяла пяна, макар да тикаше водите в дълги вълни, които приличаха на стоманени хълмове.
Скоро един облак закри луната и аз се зачудих дали езерняците няма да се объркат в тъмното. Но те продължиха да управляват лодките си с такава лекота, сякаш беше обедно време, и макар лодките и островите често да се приближаваха на косъм един от друг, нито веднъж през цялото ни плаване не съзрях и най-малката опасност да се сблъскат.
Така както ме превозваха — под немощния светлик на звездите и в центъра на мой собствен архипелаг, сред пълна тишина, нарушавана само от шепота на вятъра и тихия плясък на греблата, които се вдигаха и спускаха с отмерения ритъм на часовник, и в неподвижност пълна, освен едва доловимото полюшване на вълните — можеше да бъде успокояващо и дори приспивно, защото бях уморен, макар и да бях поспал малко преди да потеглим. Но студеният нощен въздух и мисълта за онова, което се канехме да направим, ме държаха буден.
Нито Либио, нито някой от другите островитяни знаеха много за вътрешността на замъка, който се канехме да нападнем. Имало една главна сграда и стена. Дали въпросната сграда е истинска кула — тоест укрепена кула с бойници, достатъчно висока да се издига над стената — нямах представа. Нито пък знаех дали има и други, по-малки сгради (външно укрепление например), дали стената е подсилена с кули или колко защитници да очаквам. Замъкът бе построен в рамките на две до три години с местна работна ръка, така че не можеше да е толкова внушителен, колкото Асиез например, но дори да имаше и само четвърт от силата на Асиез, пак щеше да е непревзимаем за нас.
Съвсем ясно си давах сметка колко неподготвен съм да поведа подобна атака. Дори не бях виждал битка, камо ли да участвам в такава. Познанията ми по военна архитектура идваха от годините, прекарани в Цитаделата, и от някоя и друга безделна разходка из укрепленията на Тракс, а онова, което знаех — или което си мислех, че знам — за тактиката, бях насъбрал от също толкова безразборния подбор на четивата си. Спомних си как си играехме като малки в некропола — водехме наужким сражения с дървени мечове — и едва не повърнах при тази мисъл. Не защото се страхувах за собствения си живот, а защото знаех, че една моя грешка може да доведе до смъртта на повечето от тези невинни и неуки мъже, които разчитаха на мен да им бъда водач.
Читать дальше