Джин Вульф - Мечът на Ликтора

— Може да е умрял.

— Сега там живее някакъв зъл великан, но никой не го е виждал.

С мъка потиснах усмивката си.

— Е, присъствието му сигурно държи крайбрежните хора далеч от замъка, ако не друго.

— Преди пет години нападнаха замъка като мухи мъртвец. Изгориха го и убиха всички, които завариха вътре.

— Тогава защо продължават да враждуват с вас, по навик ли?

Либио поклати глава.

— Тази година, след като ледът се стопи, хората от замъка се върнаха. Ръцете им бяха пълни с дарове — богати дарове и странните оръжия, които ти обърна срещу крайбрежните. И други дойдоха тук, но дали като слуги, или като господари, ние от езерото не знаем.

— От север или от юг?

— От небето — каза той и посочи нагоре към бледите звезди, които висяха на небесния свод, засенчени от величавото слънце, но аз помислих, че има предвид хора, дошли с летателни скутери, и не го разпитвах повече.

Цял ден се стичаха езерните обитатели. Мнозина идваха с лодки, като онези, които бяха преследвали хетманската, но други идваха направо с островите си, докато ние, на острова на Либио, не се озовахме в средата на плаващ континент. Така и не ме помолиха направо да ги поведа срещу замъка. Въпреки това, с напредването на деня осъзнах, че точно това е желанието ми, а те разбраха, че нямам нищо против да го направя. В книгите тези неща обикновено са придружени от огнени речи, но в истинския живот понякога не става така. Те се възхищаваха на ръста и меча ми, а Пиа им беше казала, че съм представител на Самодържеца и че съм изпратен да ги освободя. Либио каза:

— Макар ние да страдаме най-много, крайбрежните хора успяха да завземат замъка. В бран те са по-силни от нас, но не всичко, което изгориха, е възстановено, а и си нямат водач от юга.

Разпитах него и другите за земята около замъка и им казах, че трябва да нападнем през нощта, когато на стражите по стените ще им е по-трудно да ни забележат навреме. Не го изрекох на глас, но исках да изчакаме нощта и по друга причина — в тъмното точната стрелба щеше да е невъзможна, а щом господарят на замъка беше дал силови куршуми на хетмана, най-вероятно беше да е запазил за себе си много по-ефикасни оръжия.

Когато отплавахме, бях начело на стотина бойци, макар повечето от тях да бяха въоръжени само с копия с върхове от раменна кост на тюлен, с пахоси или ножове. Би било добре за самочувствието ми, ако напиша, че съм се съгласил да оглавя тази малка армия, воден от чувство за отговорност или от съчувствие към тежкия им хал, но не би било вярно. Не бях мотивиран и от опасения какво може да ми се случи, ако откажа, макар да подозирах, че освен ако не го направех дипломатично, като се престоря, че изчаквам по-удобен момент или че виждам по-голяма полза за островитяните, ако не се бият, мога да загазя сериозно.

Истината е, че чувствах принуда по-силна и от тяхната. Либио носеше на врата си издялана от зъб риба и когато го попитах какво представлява, той отвърна, че това е Оанес и бързо покри медальона с ръка, така че погледът ми да не го оскверни, защото знаеше, че не вярвам в Оанес, който явно бе божеството-риба на неговия народ.

Не знаех нищо и в същото време чувствах, че знам всичко съществено за Оанес. Знаех, че сигурно живее в най-тъмните дълбини на езерото, но че са го виждали и да изскача сред вълните по време на буря. Знаех, че е пастирът на дълбокото, който пълни мрежите на островитяните, и че убийците не биха могли да излязат без страх на вода, защото Оанес ще се появи от дълбините, с очи големи като луни, и ще обърне лодката им.

Аз нито вярвах в Оанес, нито се страхувах от него. Но мислех, че зная откъде е дошъл — знаех, че съществува всепроникваща сила във вселената, на която всички други са сянка. Знаех, че в крайна сметка концепцията ми за тази сила е също толкова нелепа (и толкова сериозна) като Оанес. Знаех, че Нокътя е негов, и чувствах, че това го знам само за Нокътя, само за Нокътя от всички олтари и църковни одежди на света. Много пъти го бях държал в ръка, бях го вдигал над главата си във Винкулата, бях докоснал с него улана на Самодържеца и болното момиче в кошарата в Тракс. Бях притежавал вечността и си бях служил със силата й. Вече не бях сигурен дали ще мога да го предам покорно на Пелерините, в случай че въобще ги открия, но знаех със сигурност, че не бих го оставил покорно на никого другиго.

Нещо повече, струваше ми се, че съм бил някак избран да пазя — пък макар и за кратко — тази сила. Пелерините го бяха изгубили заради моето лекомислие, когато бях позволил на Аджиа да прилъже файтонджията ни да се надбягва с другите карети по улиците на Несус, така че беше мой дълг да се погрижа за него, да го използвам и може би да го върна, и определено беше мой дълг да го спася от ръцете — злодейски ръце според всичко, което бях чул — в които беше попаднал заради небрежността ми.