Джин Вульф - Мечът на Ликтора

Докато разглеждах това странно оръжие, Пиа се приближи крадешком и прошепна:

— Наблюдават ме. Не мога да те отвържа сега. Но може би… — И погледна многозначително към лодките, които следваха нашата.

— Ще нападнат ли?

— Ако дойдат и други, да. Имат само риболовни копия и пахоси. — Като видя обърканото ми изражение, добави: — Пръчки със зъби — един от селяните също има пахос.

Селянинът, когото хетманът беше повикал, тъкмо изваждаше от сандъка нещо, което приличаше на парцалена топка. Разви я върху отворения капак и от вътрешността й се показаха няколко сребристосиви, мазни на вид парчета метал.

— Силови куршуми — каза Пиа уплашено.

— Мислиш ли, че ще дойдат още от твоите хора?

— Ако минем покрай други острови. Ако един или два последват крайбрежна лодка, всички се присъединяват, за да получат дела си от плячката. Но скоро пак ще видим брега и… — Под парцаливата й роба гърдите й се надигнаха развълнувано, когато селянинът отри ръка в палтото си, взе едно от сребристите парчета и го намести в прашката на двойния лък.

— Едва ли е по-лошо от тежък камък… — започнах аз. Той издърпа тетивите до ухото си и ги пусна, при което металното парче изсвистя между двата лъка. Пиа ми се стори толкова уплашена, че почти очаквах малкият снаряд да претърпи някаква метаморфоза във въздуха, може би да се превърне в един от онези паяци, които все още наполовина вярвах, че съм видял, когато ме уловиха упоен в рибарските мрежи.

Нищо подобно не се случи. Металното парче прелетя над водата като лъщяща стрела и цопна в езерото на десетина разкрача пред носа на най-близката лодка.

За част от мига не последва нищо. После станаха няколко неща — бурна детонация, огнена топка и гейзер от пара. Нещо тъмно, явно самият снаряд, все така непокътнат и изхвърлен от експлозията, която бе причинил, литна във въздуха и отново падна, този път между двете преследващи ни лодки. Последва нова експлозия, съвсем малко по-слаба от предишната, и една от лодките едва не се преобърна. Другата бързо зави настрани. Последва трета експлозия, после четвърта, но снарядът, каквито и други способности да притежаваше, не можеше да проследи лодките по начина, по който нотюлите на Хетор бяха проследили Йонас и мен. Всеки взрив го отнасяше все по-далеч, а след четвъртия силата му, изглежда, се изчерпа. Двете лодки изостанаха извън обсега на лъка и аз се възхитих на куража им да продължат преследването.

— Силовите куршуми изкарват огън от водата — каза Пиа.

Кимнах.

— Виждам. — Нагласях удобно краката си, за да намеря по-добра опора сред сноповете тръстика.

Не е много трудно да плуваш, дори ако ръцете ти са вързани на гърба — с Дрот, Рош и Еата се упражнявахме да плуваме, стиснали палци отзад на кръста си. А с вързаните си отпред ръце, знаех, че мога да се задържа над водата дълго време, ако се наложи, но се тревожех за Пиа и й казах да отиде колкото може напред.

— Но така няма да мога да те развържа.

— И без това няма да можеш, докато ни наблюдават

— прошепнах аз. — Иди напред. Ако лодката се разбие, хвани се за някой сноп тръстика. Той ще те задържи над водата. Не спори.

Мъжете отпред не я спряха и тя стигна до самия нос. Поех си дълбоко дъх и скочих през борда.

Ако исках, можех да се гмурна, без да предизвикам и вълничка, но вместо това свих колене до гърдите си, за да разплискам възможно повече вода, и благодарение на тежките си ботуши, потънах много по-дълбоко, отколкото бих потънал, ако бях подходящо разсъблечен за плуване. Точно този момент ме беше притеснявал — бях забелязал, когато лъкометецът на хетмана изстреля снаряда си, че има известна пауза преди експлозията. Знаех, че освен че съм намокрил до кости двамата мъже, трябва да съм намокрил и металните парчета върху намазнената кърпа — но не можех да съм сигурен, че ще избухнат преди да изплувам на повърхността.

Водата беше студена и ставаше все по-студена, колкото по-надолу потъвах. Отворих очи и видях пред себе си прекрасен кобалтов цвят, който потъмняваше, завихряйки се около мен. Обзе ме паническото желание да изритам ботушите си, но това би ме издигнало твърде бързо на повърхността, затова насочих мислите си към прекрасния цвят и към неразрушимите трупове, които бях видял да се валят на бунището край мините в Салтус

— трупове, потъващи навеки в синята паст на времето.

Завъртях се бавно и без усилие, докато пред очите ми не увисна кафявият корпус на хетманската лодка. За кратко двамата с това кафяво петно изглеждахме застинали на местата си — аз лежах под него, както мъртъвците лежат под лешояда, който загребва вятъра с крилата си и кръжи сякаш току под неподвижните звезди.