Джин Вульф - Мечът на Ликтора

Малкият остров си изглеждаше съвсем нормално, поне докато не забележиш, че наистина се движи. Беше нисък и наситенозелен, с една миниатюрна колиба (построена от тръстика, също като нашата лодка, и с покрив от същия материал) в най-високата точка. Тук-там растяха върби, а досами водата беше привързана дълга тясна лодка, също направена от тръстика. Когато се приближихме, видях, че и самият остров е направен от тръстики, само че от живи тръстики. Стеблата им му придаваха характерния зелен цвят, а преплетените им корени вероятно оформяха подобната му на сал основа. Върху масивната им жива плетеница се беше натрупала почва, или пък е била събирана там от обитателите му. Поникналите дървета провлачваха корените си във водата на езерото, а малката зеленчукова градинка, изглежда, вирееше добре.

Понеже хетманът и всички други на борда, с изключение на Пиа, смръщиха ядно физиономии при появата на това малко парче земя, аз моментално реших, че ми допада. И като го видях, както го видях тогава — петънце зеленина на фона на студеното и на вид безкрайно синьо лице на Дютурна, и на по-дълбокото, по-топло, но и наистина безкрайно синьо на увенчаното със слънце и обсипано със звезди небе, ми беше лесно да го обикна. Ако бях погледнал на тази сцена, както бих погледнал картина, тя би ми се сторила пропита с много повече символика — правата линия на хоризонта, разделяща платното на две равни половини, зеленото петънце със зелените си дървета и кафявата колиба — от онези картини, които критиците са свикнали да осмиват заради символизма им. Но пък кой би могъл да каже какво е значението й? Според мен е невъзможно да се твърди, че всички символи, които откриваме в един природен пейзаж, са там само защото ние ги виждаме. Всички без колебание обявяват за луди крайните субективисти, които искрено вярват, че светът съществува единствено защото те го виждат и че сградите, планините и дори самите ние (с които те са разговаряли само преди миг) изчезват, щом им обърнат гръб. Не е ли също толкова безумно да се смята, че значението на същите тези обекти изчезва по същия начин? Ако Текла бе символизирала любов, за каквато се бях смятал недостоен, както зная сега, че е било, то изчезвала ли е символичната й сила, когато съм заключвал вратата на килията й след себе си? Би било същото като да се каже, че написаното в тази книга, над която съм се потил толкова много часове, ще се стопи в алено петно, когато я затворя за последен път и я изпратя във вечната библиотека, надзиравана от стария Ултан.

В такъв случай големият въпрос, върху който размишлявах, докато гледах с копнеж плаващия остров, опъвах скришом въжетата си и проклинах наум хетмана, беше да се определи какво означават тези символи сами по себе си. Ние сме като деца, които гледат печатна страница и виждат змия в предпоследната буква и меч в последната.

Какво послание е трябвало да прочета в малката колиба и зелената й градинка не знам. Но значението, което долових в тях, ми говореше за свобода и дом, и ме обзе по-голям копнеж по свободата, по възможността да скитам на воля из горния и долния свят, носейки със себе си такива удобства, каквито биха ми били достатъчни, отколкото бях изпитвал преди — дори когато бях затворник в преддверието в Двореца на Самодържеца, дори когато сам бях клиент на инквизиторите в Старата Цитадела.

Сетне, точно когато най-силно желаех да бъда свободен и курсът ни ни беше довел най-близо до острова, двама мъже и момче на петнайсетина години излязоха от колибата. За миг останаха пред прага, като ни оглеждаха, сякаш взимаха мярката на лодката и екипажа. На борда имаше петима селяни в добавка към хетмана и изглеждаше очевидно, че островитяните не ще могат да ни сторят нищо, но ето че те се качиха в дългата си лодка, мъжете загребаха след нас, а момчето вдигна грубото й платно, което приличаше на рогозка.

Хетманът, който току се обръщаше да им хвърли по някой поглед, седеше до мен с Терминус Ест в скута си. Имах чувството, че всеки момент ще го остави настрани и ще иде на кърмата да говори с кормчията, или пък на носа при другите четирима, които безделничеха там. Ръцете ми бяха завързани отпред и ми трябваше само миг да изтегля съвсем малко меча от ножницата му и да срежа въжето, но така и не ми се удаде възможност да го сторя.

Втори остров се появи пред погледа ни и скоро към нас се присъедини още една лодка, този път с двама мъже на борда. Изгледите ни сега бяха малко по-лоши и хетманът повика един от селяните, а самият той се отдалечи крачка-две към кърмата, понесъл меча ми със себе си. Двамата отвориха метален сандък, скрит под платформата на кормчията, и извадиха оръжие, каквото не бях виждал дотогава — лък, направен от два дълги и тънки лъка, всеки със своя си тетива, свързани по начин, който оставяше помежду им около половин педя. Тетивите бяха свързани по средата, така че оформяха нещо като прашка.